Кралят на тръните

— Принцът на Стрела ще доведе пет бързи меча. Аз водя три, плюс един стрелец, ако онова копеле си плюе на петите, и свещеник, за да разкаже след време истината за станалото.

Оставих ги да ме натикат в бронята — сребриста стомана, майсторски изработена и без никаква украса. Не носех нито герб, нито емблема някаква. Украсите са за мирни времена, за хора, които играят игрички, без да разбират значението им.

Войната на Стоте, както знаете, е игра. И за да я спечелиш, трябва да разиграеш фигурите си. Тайната е да знаеш, че играта е само една и единствените правила са твоите. Кутийката за спомени вече я нямаше и аз имах достъп до всичките си планове и замисли. Номерът беше да не мисля за тях, да не отпусна и крайче, което Сагеус да улови. Една погрешна крачка и играта щеше да свърши.

Докато пажовете стягаха каишки, закопчаваха капси и се потяха, аз вдигнах строителския пръстен пред едното си око. За миг зърнах през него Миана в другия край на залата и се зачудих дали би могла да мушне ръката си в пръстена и да го носи като гривна на тънката си китка. А после образът се оформи. Целият свят грейна пред мен като бижу в синьо и бяло. Платно, което да побере цялата империя, че и отгоре.

Преместих едва доловимо пръсти по неравния ръб на пръстена и полезрението ми се стесни, полетя към земята по-бързо от стрела. По-бързо от куршум дори. О, да, знам аз за куршумите.

За миг-два образът се размаза заради скоростта, после се фокусира отново. Колкото и голям да беше небесният телескоп, по-голямо приближение от това не можеше да докара — образ с диаметър от няколко мили, в чийто център Призрачния се различаваше като структура и очертания, но детайлите се губеха. Армията на принца беше като тъмно разлято петно на планинския склон. Виждах силуетите на по-големите обсадни машини, хората около тях бяха като прашинки. Преместих отново пръсти и образът почерня. Последваха кратки примигвания, четири на брой, докато устройството прескачаше от око на око — очи, съградени навремето от Строителите, но отдавна ослепели. После, притиснал пръст в последната вдлъбнатина по външния периметър на пръстена, видях нова сцена. Виждах армията и димящите отломки на моите крепостни стени от нова перспектива, все едно стоя на планински връх недалеч от центъра на събитията. С още няколко миниатюрни движения на пръстите върху металната повърхност приближих образа и го фокусирах върху терена около Ригденова скала.

На повечето места строителският пръстен вижда отвисоко, от птичи поглед, както вече имах повод да обясня, но понякога, в една пета от случаите, явно има други очи, през които да погледне. По метода на пробата и грешката и с помощта на сложни изчисления и триангулации бях открил местоположението на окото, което използвах в момента. То се намира на един висок хребет в Матераците и когато спи, е изцяло скрито от поглед. Повикам ли го, лъскава стоманена шахта се издига от черни врати, вкопани в скалната твърд, и повдига във въздуха купол от черен кристал. Неведнъж съм стоял под този купол и съм се вслушвал в тихото жужене и шепот, които звучат, когато сменям образите в пръстена. Изглежда, в купола има някакво механично око, което изпълнява желанията ми. Решил бях да не го закачам, макар да имах известни колебания. Тези очи, високо в небето и тук долу, сред нас, закопани в живата скала, са дело на гении. И все пак се питах що за хора са били, щом са изпитвали нужда да наблюдават всичко и всички, постоянно. Сигурно точно това ги е довело до лудост. Аз не бих искал някой да ни шпионира. Аз бих ослепил такива очи.

Фекслър Брюс полудял. Четиринайсет години след като ехото му било уловено и складирано в онази машина, той взел пистолет и се прострелял. Колт четирийсет и пети, така наричали въпросното оръжие, макар че то прилича на кол толкова, колкото Конски бряг прилича на кон. Открих Фекслър, но не беше лесно. Открих го по дългия си и лъкатушен път обратно към Ренарските планини, открих го с цената на болка и изгубен живот. Живот на хора, които ценях. А това е рядка стока в моя инвентар. Фекслър се прострелял с куршум в главата, но дори тогава машината не го оставила да си отиде. Държаха го в капан между частиците на секунда. Избутах спомена, отпратих образа на пистолета в застиналата му ръка, рубинените капчици кръв във въздуха около изходната рана. Заключих мисълта за стазисната камера… преди Сагеус да е зърнал спомена.

Казват, че Бог ни наблюдава постоянно. Но аз мисля, че има моменти, има неща, от които той извръща поглед.

— Какво виждаш, Йорг? — попита Миана. Не бях усетил кога е застанала до мен.

— Виждам, че теренът за убийство е чист. — Свалих пръстена от окото си.

— Можеш ли да спечелиш, Йорг? — попита тя. — Срещу този принц? Казват, че е много добър.

Усетих Сагеус. Подушвах го как ръчка по краищата на мислите ми, опитва се да измъкне тайните ми.