Кралят на тръните

Атаката беше размазваща, стотици мъже загинаха под копитата на връхлитащите коне. Рицарите също не стояха със скръстени ръце — сечаха с мечове и брадви по главите на паникьосаните стрелци, беше си истинско заколение. Но няма начин да насъскаш петстотин мъже срещу четири хиляди и да се измъкнеш безнаказано. Рицарите стигнаха билото на възвишението, обърнаха конете и се спуснаха назад към Бегалото. Броят им се бе смалил почти наполовина.

— Страхотни бяха! — Макин скочи на крака. — Ти какво, не видя ли?

— Да, страхотни бяха. И когато дойдат при нас, ще разполагаме с малко над седемстотин мъже в замък с разбита крепостна стена. Не знам каква част от войската на принца ще е в състояние да се включи отново в сражението след последната атака, но по груби сметки врагът ще прати срещу нас между пет и седем хиляди души.

Преместих се при другата стена да погледна към основните сили на принца. Загубите му в жива сила бяха огромни и в битка на открито армията му отдавна щеше да е минала в отстъпление, ако не и в паническо бягство. Но войската на Стрела не беше понесла загубите наведнъж. Не, аз бях отрязвал цели парчета от армията им, едно по едно, бях ги примамвал, отделял ги бях от основните сили, избивал ги бях. Бях успял да намаля драстично числеността им, рязал бях до кокал, но не толкова, че да съсипя бойния им дух. Допреди експлозията на Миана основната част на стрелянската армия едва ли беше усетила нещо от битката.

Колкото до експлозията… тя не бе успяла да обърне в бягство многочислената армия на принца, макар несъмнено да притежаваше нужния за това потенциал. Факт, който ми подсказваше, че хората на принца са му точно толкова верни и точно толкова добре обучени, колкото се твърдеше.

Погледнах към Бегалото — рицарите от Конски бряг се бяха изтеглили от бойното поле и влизаха един по един в тунела при излаза. Остана малка група мъже, които да отведат конете обратно в планинския проход. Мартен и неговият отряд щяха да останат като ариергард.

— Да идем да ги посрещнем — казах аз. — Между другото, това е страж Родрик. Страж Родрик, лорд Макин от Кен.

— Вече съм лорд, а? — ухили се Макин. — И за какво са ми тресавищата Кен? Не че са твои, та да ми ги даваш.

Тръгнах надолу.

— Е, ако не спечелим, няма да има значение, че повишението ти е жест, лишен от съдържание. А ако спечелим… какво пък, напоследък принцът на Стрела е прилапал доста земя, която аз да раздавам с щедра ръка.

— И точно на мен ще дадеш миризливото блато? — попита Макин зад гърба ми.

— Ще те запозная с вуйчо си — казах. — Той знае куп рецепти за жабешко.

Надзърнах пътьом в спалнята си. Миана седеше на леглото ми и разтриваше предпазливо главата си с две ръце, сякаш се боеше, че може да падне от врата ѝ.

— Лорд Робърт пристигна — казах ѝ. — Ти стой тук. Страж Родрик ще те пази. Той е от най-добрите ми хора. — Обърнах се към младежа. — Да не излиза оттук. Освен ако не измисли план как да унищожим остатъка от вражеската армия. Измисли ли, можеш да я пуснеш.

С Макин продължихме надолу. Зърнах един от рицарите си, ранен в рамото и с опърлени мустаци.

— Ей, ти! Хеком ли беше? Иди в мазето под оръжейницата. Онова с огромните бъчви. През една от тях всеки момент ще пристигнат съюзниците ни от Юга. Нека лорд Робърт и капитаните му дойдат в тронната зала.

Хеком — ако беше Хеком — нещо се смути, но все пак кимна и се разбърза да изпълни задачата, а ние с Макин продължихме към тронната зала. Коридорите бяха пълни с ранени. Дръпнах един, който ми се стори в прилично здравословно състояние, и му наредих:

— Да донесат бронята ми в тронната зала. Онази, хубавата. И по-бързо.

Вуйчо Робърт пристигна с двама от капитаните си, докато три момчета от прислугата ми помагаха да си стегна бронята. Неколцина от собствените ми капитани дойдоха с него, включително Хобс, командирът на Стража.

— Врагът е доста по-многочислен, отколкото ми бе дадено да разбера, племеннико! — Вуйчо Робърт явно не държеше на официалностите. Всъщност едва изчака да влезе през вратата.

— Сутринта бяха двойно повече — отвърнах аз.

— А замъкът ти е разрушен, като гледам — добави вуйчо Робърт.

— За това можеш да благодариш на кръщелницата си. Не че се оплаквам. Зестрата ѝ свърши добра работа.

— Мили Боже! — Робърт си свали шлема. — Рубина ли имаш предвид? — Поклати глава. — Предупредиха ни да внимаваме с него. Но не подозирах, че крие чак такава опасност!

— Рубините не се чупят лесно — казах аз. — Трябва доста да се постараеш, иначе са склонни да си стоят цели.

Той нацупи устни и ме измери с поглед.

— Е, племеннико. Дойдох. Какво е положението?

Все още го харесвах. Минали бяха четири години от последната ни среща, но имах чувството, че двамата продължаваме разговор, който сме прекъснали само за кратко. И той наистина беше дошъл, точно както си беше мечтало едно кльощаво момче, преди да избяга предадено от Висок замък. Вуйчо Робърт беше дошъл и беше довел кавалерия. Лъч светлина в мрака на душицата ми.

— Положението е, че сме затънали до коленете, вуйчо — казах аз.