Кралят на тръните

— Здравей, Джейни — казах аз, решил да изпробвам чара си върху детето. — Видя ли какъв човек съм ти довел да го видиш? Най-големият и най-грозният мъж на света.

Нещо като усмивка раздвижи лицето ѝ.

— А ти какво искаш, Джейни? — попитах. Представа нямах какво правя тук и защо клеча в смрадливия обор на тези селяци. Може би просто исках да бия в нещо принца на Стрела. Или беше някакъв страничен ефект от удара по главата. Дали пък Маикал не са го ударили по главата, като е бил малък, и страничните ефекти да го държат до ден-днешен?

— Искам Дейви. — Беше неестествено неподвижна. Само устата ѝ се движеше. И очите.

— Каква искаш да станеш? Какво искаш да правиш? — Мислех за собственото си детство. Исках да бъда крилата смърт. За да разчупя костилката на света и да си взема, което е мое.

— Принцеса — каза Джейни. Замълча, после добави: — Или русалка.

— Разказвам ѝ приказки, сър — обади се майката. Все още изпитваше страх, дадох си сметка аз, нищо че беше изгубила дома си и едното си дете, нищо, че се клатушкаше на ръба на пълното отчаяние. — Баба ми можеше да чете. А ние предаваме приказките нататък. — Погали Джейни по косата. — Разказвам ѝ ги, когато я боли. Да не мисли за болката. Пълня ѝ главата с глупости. Тя дори не знае какво точно е русалката.

И тогава си прехапах езика. Три неизпълними молби, изречени в рамките на три секунди. Последвал бях Сара в колибата с неясното желание да се държа като крал. С мисълта за короната и трона си, за армиите си, за златото и крепостните стени.

Детето искаше брат си, искаше да стане принцеса, искаше да стане русалка. А лошата болест скоро щеше да я отнесе, щеше да я откъсне от майчините обятия и да я захвърли в студената земя. И никой крал, с всичките си хора и цялото си злато, не можеше да промени това.

И тогава я докоснах, малката Джейни, лекичко, по челото. В телцето ѝ имаше достатъчно смърт и нямаше нужда да добавям от моята. Но въпреки това я докоснах с върха на пръстите си, просто за да усетя как смъртта пулсира под кожата ѝ, разяжда мозъка на костите ѝ. Болестта откликна на некромантското в мен и двете се свързаха. Усетих как пулсът на детето пърха ведно с моя.

— Ще можеш ли да яздиш, Йорг?

— Да. — Метнах се на седлото.

Потеглихме с бавна стъпка.

— Остана ли ти нещо от подправката, брат Йорг? — попита Макин.

— Ми не. Явно съм я изгълтал всичката да ми облекчи главоболието — казах и потупах кесията на колана си.

Макин завъртя очи. Погледна през рамо към опожарения чифлик.

— Ису Христе. Имаше достатъчно да…

Прекъсна го далечен звук на цимбали. Трясък на цимбали, бръмчене на механизъм, тропот и детски смях.

— Нещо друго да си оставил там, Йорг? — попита той.

— Кент беше прав — казах. — Онзи клоун е прокълнат. Зъл. Нека проклятието застигне селяните, а не нас, нали така?

Тук, в равното, вятърът е толкова силен, че ти се насълзяват очите.

Райк дръпна юздите на коня си и понечи да обърне.

— Недей — казах аз.

И той не се върна.

Онази нощ заспах трудно. Сигурно бях свикнал с удобства в Призрачния и сега земята ми се виждаше корава. Заспах трудно и ме навестиха трудни сънища, тежки, заляха ме, повлякоха ме.

Лежах в тъмна стая, въздухът киселееше от вонята на повръщано и животни, и не виждах нищо освен очите ѝ, детски очи. Чувах само тиктакането на часовника си и нейното накъсано дишане — трескаво, сухо, ускорено.

Дълго лежах така, с тиктакането, хъхренето и блясъка на очите ѝ.

Лежахме и топла река ни понесе, пропита с аромата на карамфил.

„Тик-хър-так-хър-тик-хър.“

После се събудих внезапно и с вик.

— Какво? — измърмори някой. Май беше Кент, увит в одеялата си.

— Нищо — рекох. Сънят още ме глождеше. — Стори ми се, че ми е спрял часовникът.

Но не беше часовникът.

В сивата зора Макин се надигна до мен и взе да се прозява, да плюе и да си разтрива гърба.

— Как съм се схванал, направо да не повярвам. — Погледна ме сънено. — Щипка карамфил и щях да съм като нов.

— Детето почина тази нощ — казах му. — По лесния начин.

Макин сви дебелите си устни и повече не повдигна въпроса. Сигурно си мислеше за своето дете, което беше изгубил преди години. Дори не попита откъде знам.

9.