Кралят на тръните

Яздехме вече два часа, откакто принцът на Стрела потегли към Висок проход. Два часа в тишина различна от онази, която ни правеше компания преди това. Мъчеше ме едно от онези главоболия, които превръщат обезглавяването в привлекателен вариант. И последният идиот би се сетил, че малко ми трябва да се упражня върху нечий друг врат.

— Леле.

Е, не всички идиоти, види се.

— Да, Маикал — рекох аз. — Леле. — Гледах го с присвити очи, стиснал зъби, сякаш това можеше да облекчи пулсиращата болка в главата ми. Понякога на Маикал изобщо не му личеше, че е малоумен. Каквато и дъска да хлопаше в главата му, от време на време явно се наместваше. Случваше се часове наред да изглежда съвсем нормален, корав, надежден, хитър дори. А после дъската се разхлопваше отново, устата му провисваше, челото се набръчкваше, а очите му се изпразваха от съдържание.

Маикал ни беше открил няколко седмици след победата ни над граф Ренар. Бог знае как го е направил, но като си помислиш, дори гълъбите успяват да намерят пътя до дома, а мозъкът им е колкото грахово зърно. Откакто се бях настанил в Призрачния, Маикал работеше като конярче, или като помощник на конярчето, или като лайносъбирач, или като нещо друго от този порядък. Дадох да се разбере, че искам да го хранят редовно и да му намерят място да спи. Бях убил брат му все пак. Не че Гемт го беше грижа за Маикал. Редовно го биеше, а когато не го биеше, го товареше и със своите задачи. Но винаги гледаше Маикал да се нахрани и да има къде да спи.

— Оня здравата те натупа, Йорг — каза Маикал. Заговореше ли, проличаваше колко е глупав, устните му винаги бяха влажни и лъщяха.

Видях как Макин примижа, а Роу и Грамло се хванаха мълчаливо на бас.

— Да, Маикал, така стана.

Не ме гризеше съвестта, че съм намушкал Гемт. Ни най-малко. Но ми ставаше болно при мисълта, че Маикал е твърде глупав да ме намрази, че е уловен в капана на незнайните тръни, които се бяха впили в мозъка му, че вижда, но не разбира. Замислих се за часовника, който тиктакаше на китката ми. Тик-так, тик-так. Такъв хитроумен механизъм, така прецизен с малките си колелца, които се въртят едно друго с миниатюрните си зъбчета… и все пак, попаднеше ли песъчинка или косъм между тях, всичко това щеше да спре, съсипано, безполезно. Зачудих се какво ли е счупило механизма на Маикал преди години? Какво му е откраднало ума?

— Кажи на Макин да си довлече задника тук — рекох.

Маикал дръпна юздите и сивушкото забави ход. Видях как Роу се намръщи. Беше загубил баса.

Планините пулсираха от червено към зелено, както болката се преливаше от челото към тила, от очите към основата на черепа ми.

— Понякога си мисля, че държиш Маикал само за да угодиш на сивушкото — каза Макин. Не бях забелязал, че се е изравнил с мен.

— Искам да ме научиш на меча — казах аз.

— Ти знаеш как да…

— Мислех, че знам — прекъснах го. — Но сега ще се заема сериозно с това. Случилото се преди малко… — сложих ръка на главата си и по пръстите ми остана кръв — повече няма да се случи.

— Е, ако не друго, поне е кралско губивреме — каза Макин. — А е добре и за меча. Откакто взехме Призрачния… въртял ли си го изобщо?

Вдигнах рамене и моментално съжалих. Зъбите ми изскърцаха с гаден звук.

— Питам, щото чух, че основно си се опитвал да оплодиш кажи-речи всяко слугинче в замъка — добави Макин и се ухили.

„Хубаво е да си крал.“

„Освен когато те фраснат с меч по главата.“

— Добре е за прираста на населението — отвърнах. — И в количествено, и в качествено отношение. — Фраснах се с ръка по главата. — Аххх, проклета да си, мамка ти. — Има видове болка, от които можеш да се дистанцираш с усилие на волята, но главоболието се вихри там, където живееш.

Макин продължаваше да се хили. Заподозрях, че му е било доста приятно да ме види съборен безславно на земята.

Той бръкна дълбоко в дисагите си, извади кожена кесийка и ми я метна.

— Дръж. Карамфил.

— Бая време си го кътал, а, сър Макин? — Можеш да размениш добър кон за шепа от тази подправка. За половин шепа. Действа страхотно при болка. Ако вземеш твърде много, ще умреш, разбира се, но казват, че такава смърт е приятна, все едно се носиш в прегръдките на топла река. Адски ми се искаше да отворя кесийката.

— Не го ща. — Метнах я обратно на Макин. Ще отстъпиш пред едно, ще отстъпиш пред второ — и ще ти стане навик да отстъпваш. Превърнах главоболието си във враг и започнах да се боря с него.

Яздехме ли, яздехме. Напълних главата си със стара отрова, възкресих омразата си към граф Ренар. Откакто той ме лиши от присъствието си поради смърт, не бях имал нищо свястно, върху което да я упражнявам. В сравнение с пулсирането зад очите болката от счупения зъб беше като лек гъдел.

Райк ме настигна с великанския си кон и продължи до мен. Яздеше и току ме поглеждаше. На Макин може и да му беше харесало как ме събарят по задник, но за Райк трябва да е било истински празник за душата.

— Знаеш ли защо те държа, Райк? — попитах аз.

— Що?