Кралят на тръните

— Двайсетина по-скоро — каза принц Орин. — Не са местни, нали? Планинци. От Анкрат ли ги доведе, Йорг, когато избяга от бащиния си замък? Добри са, но истинските планинци щяха да останат незабелязани.

Твърде много знаеше този принц. Започвах сериозно да се дразня. А както знаете, много се ядосвам, когато съм ядосан.

— Така или иначе — продължи той, все едно аз не къкрех вътрешно и не изгарях от силно желание да го ръгна с меча си, — няма да те убия по същите причини, по които няма да ме убиеш ти. Това би заменило две слаби кралства с едно по-силно. Когато пътят до императорския трон, до моя трон, ме доведе отново тук, предпочитам да заваря в замъка теб и твоите колоритни приятелчета как тормозите селяните и пиете от сутрин до вечер, отколкото баща ти или барон Кеник. Те биха били по-опасни противници. Искрено се надявам, че когато времето настъпи, ще те заваря поумнял, а не просто пораснал на ръст, и ти ще ме посрещнеш като свой император.

Скочих от камъка и хрътката мълниеносно ми прегради пътя, все така без да издаде звук, но оголила всичките си олигавени зъби. Фиксирах я с поглед, което е добър подход, ако искаш да ти отхапят лицето, но моето намерение беше да ѝ взема страха. Хванал меча си за дръжката и острието, с плоската страна напред, пристъпих решително, а в гърлото ми къкреше дрезгав вой. Имах куче едно време, хубаво куче, което обичах, преди да ми бъдат отнети меки думи като обич и прочие, затова не ми се искаше да убивам това. Но щях да го направя.

— Назад — изръмжах, без да отлепям поглед от очите на животното.

И то, с прилепнали към черепа уши, изскимтя и хукна да се скрие между краката на конете. Мисля, че надуши смъртта в мен. Горчива хапка е некромантското сърце. И още една крачка встрани от света. Понякога ми се струва, че стоя на три крачки извън живота на другите хора. Една за сърцето. Една за бодливата шипка. А първата сигурно е била за онова куче, което навестява сънищата ми и до днес.

Наричам го мое, но то беше общо, мое и на Уилям. Вълча порода и много голямо, чудесен жребец за двама млади рицари като нас. Уилям го яздеше редовно, понеже беше само на четири, но метнех ли се и аз на гърба на кучето, то ни отърсваше и ме гризваше лекичко за крака. Виках му Верен.

— Впечатляващо — каза принц Орин, обаче не изглеждаше впечатлен ни най-малко. — Ако си приключил с кучето ми, мисля ние да си продължим по пътя. По план трябва да стигна до Орлант през Висок проход или през прохода на Синята луна, ако снегът се е стопил, и да посетя граф Самсар.

— Ще си продължиш по пътя, когато аз кажа — уведомих го. Адски много ми се искаше да… знам ли. Да го уплаша? Или да го респектирам поне? — И по маршрут, който аз ти посоча. — Този тип май познаваше релефа на собствената ми земя по-добре от мен и това никак не ми харесваше.

Той вдигна вежда и сдържа усмивката си, с което ме подразни повече, отколкото ако се беше усмихнал.

— И какво ще отсъдиш по въпроса, крал Йорг?

Сърбеше ме да го ударя, болеше ме направо. В устата на всеки друг думите биха звучали надуто и арогантно, но тук, на студения планински склон и от неговата уста, прозвучаха искрено и от сърце. Орин беше несъмнено по-добрият мъж от двама ни и аз го мразех за това. Улових погледа му и разбрах. Той ме съжаляваше.

— Кръстосай меча си с мен, брат Орин — рекох. — Харесва ми идеята ти за мир. Защо моите козари и твоите свинари да страдат в една война, за да се реши чий задник, моят или твоят, ще лъска императорския трон? Нека кръстосаме мечове и ако спечелиш, когато дойде времето да заявиш претенциите си към трона, аз няма да застана срещу теб. Хайде, извади меча си. Или, ако не искаш, нека твоят поборник си пробва късмета. — Кимнах към рицаря до него.

— А — рече Орин. — С него не ти трябва да се биеш. Това е брат ми Еган. Създаден е да върти меча. Понякога и аз се плаша от него! Пък и двамата си приличате. Еган смята, че всичките тези приказки са загуба на време. Ако зависеше от него, щеше да насъска нашите фермери срещу вашите пастири и да удави света в кръв, нали така, Еган? А аз имам една мечта, мечта за империята. За моята империя. Светла мечта. Боя се обаче, че всички мечти на Еган са в червено.

Еган изсумтя, сякаш разговорът го е отегчил до смърт.

Принцът слезе от коня си.

— Разчистете пътеката и никой да не се намесва.

— Това е…

— Знам, Макин — прекъснах го. — Това е лоша идея.

Макин се смъкна от коня си и застана до мен, докато хората на Орин се изтегляха.

— Може да е добър — каза той.

— Няма лошо да е добър — отвърнах. — Аз съм страхотен.

— Няма да споря, че си майстор в убиването, Йорг — изсъска Макин. — Но това ще е дуел, двубой.

— Тогава ще трябва да се дуелирам. — Принцът не беше попитал какво ще поискам от него, ако спечеля. Това не ми харесваше.

Изправихме се един срещу друг, двама от Стоте, кръвната линия на императора срещу кръвната линия на стюарда.

— Може да го направим и по умния начин, Йорг — каза Орин. Не спомена за „лесен начин“, значи ме беше преценил достатъчно добре. — Подкрепи претенцията ми. Новият император ще има нужда от нов стюард.