Кралят на тръните

— Мисля да ги срещна на пътя — рекох аз. — Неофициално и инкогнито. Току-виж се разприказвали. — Истината бе, че нямах желание отново да навличам коприните и да се занимавам с аудиенции. Тези мъже със сигурност бяха тръгнали към замъка. Никой не изпраща петдесет рицари в броня на тайна мисия.

— Ще дойда с теб — каза Макин. Явно беше решил да се инати.

— Само ще ни развалиш камуфлажа — казах аз. — Приличаш на актьор, който е обърнал сандъка със сценичните костюми за най-хубавите рицарски гиздила.

— Да го овъргаляме във фъшкии — предложи Райк. — Така ще е по-убедителен.

Тъкмо минавахме край конюшните на Джеринг и току до пътя се издигаше купчина оборски тор. Посочих я.

— Не е много по-различно от живота в кралския двор. — Макин направи физиономия и метна робата си в количката за главите. Маикал по навик я беше прикачил към сивушкото.

Когато реших, че капитанът на гвардията ми прилича на странстващ рицар с адски лош късмет, дадох знак да продължим. Гог яздеше зад мен, стиснал ме здраво през кръста. Горгот подтичваше отстрани — никой кон не можеше да го издържи и не само заради тежестта му. Нещо в него плашеше добичетата.

— Ходил ли си в Стрела, Макин? — попитах и пришпорих коня си срещу вятъра.

— Не — отвърна той. — Малка провинция, доколкото знам. Но съм чувал, че мъжете там са корави. Непрекъснато тормозели комшиите си.

Известно време яздихме мълчаливо, само тропотът на копита и скърцането на количката за главите нарушаваха планинската тишина. Пътят — или пътеката по-скоро, защото Строителите не бяха стигали дотук с магията си, — лъкатушеше надолу, виеше се като змия да обере стръмнините. Скоро си дадох сметка, че в ниското пролетта сигурно вече е дошла. Дори тук тревата на места зеленееше свежа и конете душеха подозрително въздуха.

Час по-късно видяхме съгледвача на рицарите, основната колона се мержелееше на миля по-надолу. Роу понечи да свърне от пътеката.

— Аз ще кажа кога да отбием от пътеката и да извадим оръжията, брат Роу, ако нямаш нищо против. — Изгледах го. Братята бяха започнали да забравят стария Йорг. Твърде дълго се бях глезотил в Призрачния, твърде дълго бях оставил подлата им природа без надзор.

— Много са, брат Йорг — каза Младия Сим. Беше по-голям от мен, разбира се, но рядко му се налагаше да хваща бръснач, освен за да реже гърла.

— Само крайно невъзпитани хора убиват без причина, когато са на път към кралски замък — казах аз. — Дори ако потенциалните им жертви са съмнителни типове като нас.

Продължих напред. Останалите ме последваха след кратко колебание.

На билото на следващото възвишение ги видяхме от по-близо — яздеха в колона по двама, в бавен тръс, ренарският вятър плющеше в две тесни знамена. Определено не бяха сбирщина, а истински придворни рицари от кралски двор, с лъскави оръжия и брони, за каквито моята гвардия можеше само да си мечтае.

— Лоша идея е това — каза Макин. Вонеше на конски фъшкии.

— Спреш ли да го повтаряш, ще знам, че е станало време да се тревожа — казах аз.

Стреляните яздеха спокойно по пътя си. Чувахме тропота на копита по камък. Прииска ми се да преградя пътеката и да им поискам такса за преминаване. От това би станало страхотна история, но твърде кратка най-вероятно. Вместо това спрях край пътя и зачаках. Стрелнах с поглед собствения си отряд. Грозници от първия до последния, но левкротите нямаха конкуренция за призовото място.

— Я се скрий зад добичето на Райк, Горгот — казах аз. — Сигурен бях, че все ще има някаква полза от него.

Извадих ножа от колана си и взех да си чистя мръсотията под ноктите. Когато първите рицари се изравниха с нас, Гог впи своите под нагръдника ми.

Те яздеха бавно, неколцина завъртяха глави да ни погледнат, но повечето изобщо не ни обърнаха внимание; лицата им бяха скрити зад забралата. Двама мъже в средата на колоната привличаха погледа, или поне броните им го привличаха — излъскани до блясък, с издължени линии в тевтонски стил, преливащи се в цветовете на дъгата там, където намасленият метал пречупваше светлината. Хрътка тичаше между конете им, късокосместа, с голям гръден кош и издължена муцуна. Единият, този отляво, вдигна ръка и колоната спря, дори мъжете отпред, макар че не стана ясно как са видели сигнала.

— Виж ти — каза той с ясно, прецизно произношение.

Свали си шлема, което беше тъпо, защото нямаше гаранция, че арбалети не го дебнат из засада, и тръсна глава. Русата му коса беше залепнала за потното му чело.

— Добър ви ден, сър рицарю — казах аз и кимнах почтително.

Той ме огледа с кротките си сини очи. Приличаше малко на сър Гален, придворния рицар на Катерин.

— Колко остава до замъка на Ренар, момче?

Сигурен бях, че този тип знае точно колко път остава до замъка, така както гарванът лети, а сакатият пълзи.

— Замъкът на крал Йорг е на десетина мили път, ако не и повече. — Посочих с ножа си към пътеката. — Горе, на високото.

— Крал значи? — Усмихна се. Красавец беше, пак като Гален, с русата коса и четвъртитата челюст, които така се харесват на момичетата. — Старият Ренар не се слагаше в кралската графа. Граф му беше достатъчно.