Кралят на тръните

Отец Гомст ни настигна — мен, Макин и Кент Червения — на път към конюшните. Притичал бе от параклиса, дишаше тежко, лицето му беше зачервено, под едната си мишница стискаше огромна библия, в другата държеше кръста от олтара.

— Йорг… — Млъкна да си поеме дъх. — Крал Йорг.

— С нас ли ще дойдеш, отче Гомст?

Свещеникът пребледня комично и аз се усмихнах.

— Благословията — избълва той, все още задъхан.

— А, добре. Ами, благославяй тогава.

Кент моментално се смъкна на колене, по-набожен убиец не бях виждал. Макин го последва с готовност, необяснима за човек, който е участвал в плячкосването на цяла катедрала. Откакто Гомст се беше върнал от Гелет под светлината на строителското слънце без други поражения освен лек слънчев загар, братята, изглежда, смятаха, че е докоснат от бога. Фактът, че всички ние бяхме оцелели по подобен начин, при това с много по-малко време на свое разположение, явно им убягваше.

Колкото до мен, въпреки всички престъпления на Римската църква прежното ми презрение към свещеника беше пресъхнало. Единственото истинско престъпление на Гомст беше природата му — природа на човек слаб, неспособен да бъде проводник на божията милост, на любовта на своя спасител, неспособен дори да стегне здраво и убедително хомота на римското иго около врата на своето паство.

Сведох глава и изслушах молитвата. Няма лошо да си покриеш задника.

Шарената ми банда се беше събрала в западния двор, момчетата проверяваха за последно екипировката си. Конят на Райк беше огромен.

— Дори аз мога да тичам по-бързо от това чудовище, Райк. — Заобиколих да погледна коня отзад, уж търся нещо. — Май не си взел ралото, когато си откраднал коня, а?

— Ше свърши работа — отвърна Райк. — ’Ного плячка може да носи.

— Маикал не е ли докарал количката за главите? — Огледах се. — Къде е той всъщност?

— Отиде за сивушкото — каза Кент. — Идиотът рече, че друг кон нямало да язди. Щото не знаел как.

— На това му викам аз лоялност. — Стрелнах с поглед Райк. — Ами ти, брат Райк, къде е новата ти женичка? Няма ли да те изпрати?

— Оре — каза той и плесна коня си по хълбока. — Нали ѝ ’зех добичето.

Горгот излезе от вратата към кухните и надвисна зад Райк. Не е за вярване, че нещо на два крака може да е по-високо и по-широко от Райк. Гог се появи с подскоци след Горгот. Хвана ме за ръка и аз го оставих да ме поведе. Откакто некромантството пусна корени в мен, малцина намират смелост да ме хванат за ръка. Смърт се процежда от пръстите ми. Не просто мъртвешки студ, а буквално. Хвана ли цвете, то увяхва и умира.

— Къде отиваме, брат Йорг? — Пак си беше детско гласче, въпреки припукването на огън в него.

— Да ти намерим огнен маг, за да не ми подпалваш леглото — отвърнах.

— Ще боли ли? — Гледаше ме с големите си очи, черни вирчета без бяло, ириси и прочие.

Вдигнах рамене.

— Не е изключено.

— Страх ме е — каза той и стисна ръката ми по-силно. Усещах топлина да се събира в пръстите му. Топлина, която да компенсира студа в моите. — Страх ме е.

— Значи сме на пръв път — казах аз.

Гог смръщи озадачено вежди.

— Трябва да застанеш лице в лице със страховете си, Гог. Да ги надвиеш. Те са единствените ти истински врагове.

— Теб не те е страх от нищо, брат Йорг — каза той. — Крал Йо…

— Страх ме е да не изгоря — прекъснах го. — Най-вече в леглото си. — Погледнах братята, които пристягаха оръжия към седлата на конете и пълнеха дисагите с провизии. — Имах един братовчед, който обичаше да гори хора, нали, брат Роу?

— Аха — каза той.

— Братовчед ми Марклос — рекох. — Кажи на Гог какво стана с него.

Роу пробва върха на една стрела в палеца си.

— Ми, ти отиде при него сам-самичък, Йорг, и го уби, нищо че Марклос беше наобиколен от стотина свои войници.

Сведох поглед към Гог.

— Освен това ме е страх от паяци. Има нещо в начина, по който се движат. И в начина, по който не се движат. Нали ги знаеш как припкат? — И показах с ръка.

Извиках през рамо на Роу:

— Кажи му за паяците, Роу.

— Бъзе го е от паяци. — Роу се изплю и прибра в колчана последната си стрела. — Историята ще ти хареса, Гог, щото си безбожно чудовище и прочие. — Пак се изплю. Брат Роу обичаше да плюе. — Веднъж изкарахме цела седмица сврени в склад със зърно. Криехме се. Не е като да гладувахме де. От зърно и плъхове става убава яхнийка. Ама Йорг не щя да я опита даже. И значи оня склад беше пълен с паяци. Големи космати паяци. — Разпери докрай пръсти да покаже колко големи. — Целата седмица Йорг ги лови. И само т’ва яде, нищо друго. Паяци. Сурови, без да ги готви. Даже не ги убиваше, преди да ги изяде.

— А след онази паметна седмица яхнията от плъхове неизменно ми се услажда — добавих аз.

Гог се намръщи, после погледът му попадна върху китката ми и се задържа там.

— Какво е това? — И посочи.

Дръпнах ръкава си нагоре и вдигнах ръка, така че всички да видят.