Кралят на тръните

11 октомври, 98 година от Междуцарствието

Анкрат. Висок замък. Моите покои.

Днес видях брат Глен в Синята зала. Вече не ходя на службите в параклиса, но го видях в залата. Загледах се в ръцете му. Пръстите му са дебели, палците — още повече. Гледах ги и си мислех за избледняващите синини, жълтеещи вече, после дойдох в дрешника и сега седя тук с разкъсания сатен в ръце.

Кожа, кости и пакости — това е брат Гог. Роден е от чудовище и е отгледан от чудовища, но иначе нищо не го различава от Адам, освен раираната кожа в алено и черно, тъмните кладенци на очите му, твърдите абаносови нокти и острите костни израстъци по протежение на гръбнака, които се бяха появили преди известно време и продължаваха да растат. Като го гледаш как играе, тича и се смее, никога няма да си помислиш, че е пукнатина в света, през която може да се излее целият огън на ада. Видиш ли го как гори обаче ще го повярваш на мига.

Четири години по-рано

Бях на четиринайсет, когато отнех трона на чичо си, и бързо открих предимствата на новото си положение. Имах си замък, имах си цял сонм млади слугинчета, които да проуча, цял двор велможи, които да тормозя — каквото минаваше за велможи тук в планините, разбира се, — и съкровищница, която да опразня. Първите си три месеца на крал посветих на тези три неща.

Събудих се плувнал в пот. Обикновено се будя изведнъж и с бистра глава, а сега имах чувството, че са давя.

— Много е горещо…

Търколих се и паднах тежко от леглото.

Дим.

Викове отдалеч.

Свалих качулката на нощната лампа и увеличих фитила. Димът идваше от вратите, но не под прага или през пролуките, а от самото обгоряло дърво, като накъдрена завеса пред широките крила.

— Мамка му… — Смъртта чрез изгаряне винаги ми е била проблем. Наречете го слабо място, фобия. Някои хора ги е страх от паяци. Мен ме е страх от смърт чрез изгаряне. От паяци — също.

— Гог! — ревнах.

Когато си легнах, детето беше в преддверието. Тръгнах към вратите, отстрани. Горещината, която се излъчваше от тях, беше нетърпима. Или трябваше да мина през тях, или да се промуша през решетките на някой от трите прозореца и после да му мисля как ще скоча от трийсет метра височина.

Взех брадва от лавицата с оръжия и застанах до вратата с гръб към каменната стена. Дробовете ме боляха, не виждах добре. Брадвата ми тежеше ужасно, сякаш размахвах едър мъж, а не обикновено оръжие. Острието захапа тлеещото дърво и вратите избухнаха. Оранжево-бял огън се изля с рев в стаята и я превърна в напалена фурна, гигантски пламък като език се протегна от преддверието, още веднъж, после внезапно затихна като пристъп на кашлица, когато ти свърши въздухът. Останаха само опърлен под и горящо легло.

Преддверието беше по-горещо от спалнята ми, черно от пода до тавана, а в центъра — гигантски нажежен въглен. Залитнах назад към леглото си. Жегата изпари сълзите от очите ми и за кратко проясни зрението ми. Въгленът беше Гог, свит като новородено, топка пулсиращ огън.

Нещо огромно нахлу през вратата към стаята на стражите в другия край на преддверието. Горгот! Великанът загреба момчето с едната си трипръста ръка и го шамароса с другата. Гог се събуди с остър вик. Огънят в него угасна на мига, остана си само детето, отпуснато, с кожа на червено-черни ивици и миризма на изгоряло месо.

Без да кажа и дума, аз ги подминах с препъване и се свлякох в ръцете на стражите.

Чак когато момчетата ме завлякоха в тронната зала, намерих в себе си сили да отворя очи.

— Вода — изхъхрих. Пих вода, подрязах с нож изгорелите краища на косата си и изхъхрих отново: — Доведете чудовищата.

Макин нахлу с дрънчене в залата, като си стягаше в движение металните ръкавици.

— Пак ли? — попита той. — Още един пожар?

— Да. Истински ад този път — отвърнах. — Поне няма да гледам повече мебелите на чичо ми.