Кралят на тръните

Посрещнаха ни радостни викове. Сега вече хванах ръката на Миана, въпреки некромантството, което дебнеше в пръстите ми, и я вдигнах високо да угодя на тълпата. Лоялността на поданиците към техния господар продължаваше да ме изумява. Вече няколко години живеех охолно от труда на тези хора, а те с мъка си изкарваха прехраната по чукарите. И ето ги сега, готови да се изправят лице в лице с почти сигурна смърт заради мен. Така де, дори сляпата вяра в способностите ми да печеля и при най-нищожни шансове за успех би трябвало да оставя възголямо място за съмнение.

За пръв път разбрах нещичко за този феномен преди две години. Урок, който животът на пътя не беше осигурил нито на мен, нито на братята ми. Урок за силата на мястото.

Във връзка с молба за отсъждане, отправена официално към замъка, завлякох кралското си присъствие в една махала, която според ренарските стандарти минаваше за село, но другаде хората биха я нарекли три къщи и няколко колиби. Високопланинско селце нагоре по чукарите, казваше се Чревца. Чул бях, че имало и Малки чревца, още по-нагоре по чукарите, и ако се съдеше по мащабите на по-големия му събрат, недвижимата собственост на Малки чревца сигурно се побираше в голяма бъчва. Както и да е, предмет на спора беше границата между камънаците на един селянин и камънаците на съседа му. Двамата с Макин бяхме изкатерили близо хиляда метра нагоре в планината, за да покажа аз ентусиазъм към кралските си задължения. Според докладите кръвната вражда в селцето вече бе взела няколко жертви, макар че според последващата проверка загубите в жива сила възлизаха на едно прасе и лявото ухо на някаква жена. До неотдавна просто бих ги избил всичките и бих се смъкнал от планината с главите им на копие, но не го направих, сигурно защото се бях поуморил от катеренето. Така или иначе, подканих селяните да изложат аргументите си и те го направиха с ентусиазъм и многословно. Започваше да се мръква, а бълхите хапеха безобразно, затова по някое време прекъснах словоизлиянията им.

— Гебин, нали? — обърнах се към тъжителя. Той кимна. — Ти, Гебин, просто много мразиш съседа си, бог знае защо. Работата е там, че всички вие сте ми скучни, а вече си починах от катеренето и освен ако не ми кажеш истинската причина да мразиш толкова…

— Борон — подсказа ми Макин.

— Да, Борон. Кажи ми истинската причина, без да лъжеш, или ще издам смъртна присъда на всинца ви, без онази добра жена с едното ухо, на нея ще поверя и оцелялото прасе.

Мина половин минута, докато Гебин проумее, че не се шегувам, после още една-две в мънкане, преди човечецът да признае, че мрази съседа си, защото бил „шуженец“. „Шуженец“, оказа се, означаваше чужденец, а старият Борон бе набеден в този грях, защото бил родом от източния край на долината.

Та значи хората, дето аплодираха двама ни с Миана, размахваха мечове, трещяха с щитове и крещяха до прегракване, тези хора биха обяснили на всеки любопитен колко са горди да се сражават за негово величество и новата му кралица. Истината, в действителност, е по-друга. Истината е, че тези хора просто не искаха войниците на Стрела да им газят камънаците, да им гонят козите и да им заглеждат женорята.

— Принцът на Стрела има много по-голяма армия от теб — каза Миана. Без „ваше величество“, без „милорд“ дори.

— Вярно, има. — Продължавах да махам на навалицата, при това с широка усмивка.

— Той ще спечели битката, нали? — попита Миана. Изглеждаше ни дванайсет, но не говореше като дванайсетгодишна.

— На колко си години? — попитах и сведох поглед към нея, без да спирам да махам усърдно.

— На дванайсет.

„По дяволите.“

— Може и да спечели. Ако всеки от моите хора не убие двайсет от неговите, шансът ще е на негова страна. Особено ако успее да ни обгради.

— На какво разстояние са войските му? — попита тя.

— Авангардът лагерува на три мили от замъка.

— Значи трябва да атакуваш сега — каза момичето. — Преди да са ни обградили.

— Знам. — Девойчето започваше да ми харесва. Дори опитен войник като Кодин, добър войник, ветеран, искаше да се скрие зад стените на Призрачния и да сложи всичките си пилци в една кошница. Ама бива ме в играта на думи, нали? Само дано войниците ни не се окажеха бъзливи като пилци, а замъкът — пробит като кошница. Работата е там обаче, че никой замък не може да удържи при такова съотношение на силите. Миана знаеше онова, което знаеше Кент Червения, а той беше избил патрул от седемнайсет въоръжени мъже в едно горещо августовско утро. За да убиваш, ти трябва пространство. Пространство да се придвижваш, да нападаш, да отстъпваш стратегически, а понякога и просто да си плюеш на петите. Още едно помахване, после обърнах гръб на тълпата и влязох в параклиса.

— Макин! Стражът готов ли е?

— Да — кимна той и добави: — Кралю.

Изтеглих меча си.

Внезапната поява на четири стъпки наточена строителска стомана в божия храм предизвика хорово ахване, което галеше ухото.

— Да тръгваме тогава.

4.