Кралят на тръните

— Дай! — Взех медальона от ръката му и го погледнах. Художниците, които се трудят седмици наред върху тези нещица и ги рисуват с косъм вместо с четка, задължително разкрасяват модела си, сякаш противното би зачеркнало положения труд. Миана изглеждаше сносно. Не притежаваше хъса на Катерин, онзи натегнат поглед, който ти казва, че човекът насреща е истински жив и поглъща всеки миг с наслаждение. Но, откровено казано, на мен всички жени ми изглеждат привлекателни. Така де, колцина придирчиви осемнайсетгодишни мъже познавате?

— И? — попита Макин иззад трона.

— Малка — отвърнах и пуснах медальона в един джоб на робата си. — Много ли съм малък да се женя? Почвам да се чудя дали…

Макин сви устни.

— Мен ме ожениха на дванайсет.

— Лъжеш! — Нито веднъж през всичките ни години заедно сър Макин от Трент не беше споменавал да има жена. Успя да ме изненада, признавам. Трудно е да пазиш тайни, когато си на пътя и пиеш бира с братята около лагерния огън, след като цял ден си пускал кръв на този и онзи.

— Не бе, не лъжа — рече той. — Но на дванайсет си малък. На осемнайсет обаче си точно на години да се ожениш, Йорг. Даже си позакъснял, ако питаш мен.

— Какво стана с жена ти?

— Почина. Имаше и дете. — Стисна устни.

Добре е да разбереш, че не си знаел всичко за един човек. И че винаги може да те изненада с нещо ново.

— Е, значи моята бъдеща кралица е почти готова — казах. — И с тази дрипа ли да застана пред олтара? — Подръпнах тежката яка от златотъкан брокат, която ми жулеше на врата. Не че ми пукаше как съм облечен, но сватбата си е шоу, което ще видят и благородници, и простолюдие, така че си струва да играеш по правилата.

— Ваше величество — каза Кодин. Крачеше нервно пред подиума. — Това… нещо със сватбата е… по никое време. Имаме армия на прага.

— А и откровено казано, Йорг, никой не знаеше, че дамата идва, докато онзи ездач не похлопа на портите — добави Макин.

Разперих ръце.

— И аз не знаех, че ще пристигне снощи. Не съм магьосник все пак. — Зърнах мъртвото дете сгърбено в един далечен ъгъл. — Надявах се да пристигне преди края на лятото. А и онази армия има да измине още три мили и повече, ако иска да потропа на портите ни.

— Дали да не отложим сватбата, а? — Кодин мразеше поста си на шамбелан, мразеше го от дъното на душата си. Сигурно точно затова сметнах, че само на него мога да го поверя. — Докато условията не… докато времето не се пооправи.

— Двайсет хиляди пред прага ни, Кодин. И едва хиляда отсам стените. Е, по-голямата част са отвън, защото замъкът ми е твърде малък да ги побере, проклет да е. — Усмихнал се бях. — Не мисля, че условията ще се подобрят. Така че защо да не дадем на армията и кралица, за която войниците ни да умрат, а не само крал?

— А с армията на Стрелянския принц какво ще правим? — попита Кодин.

— Само за сведение, това от онези случаи ли е? Когато се правиш, че нямаш план, и така до последния момент? — попита Макин. — А после се оказва, че наистина нямаш?

Попита го сериозно обаче, мрачно дори. Дали и той не виждаше мъртви деца, запитах се, своето собствено например? Двамата често се бяхме изправяли лице в лице със смъртта и Макин винаги я срещаше с усмивка.

— Хей, моме! — извиках на слугинчето, което се мотаеше в дъното на залата. — Иди и кажи на оная жена да ми донесе нещо свястно за обличане, като за сватба. И без дантели! — Станах и сложих ръка на ефеса на меча си. — Нощните патрули сигурно вече са се прибрали. Хайде да слезем в източния двор и да чуем какво ще докладват. Пратих Кент Червения и Малчо Райчо с един от патрулите на Горски страж. Да чуем какво мислят за мъжете от Стрела.

Макин тръгна напред. Кодин се беше вманиачил на тема убийци. Аз знаех какво дебне в сенките на замъка ми и не за убийци се притеснявах. Макин зави зад ъгъла. Понечих да го настигна, но Кодин ме задържа с ръка на рамото.

— Принцът на Стрела няма сметка да ми праща тайни убийци, Кодин. Нито да ми овкусява сутрешната питка със смъртниче. Не, той иска да стовари отгоре ни своите двайсет хиляди и да ни размаже на пихтия. Човекът е амбициозен, стреми се към императорския трон. Мисли си, че е пъхнал крак през Златната порта. Сега той гради легенда около себе си и не му трябват ножове, които удрят в мрака.

— Освен това не си струва да праща убийци, щото армията ти е смешна — подхвърли Макин и се ухили през рамо.

Патрулът ни чакаше, мъжете потропваха с крака да се стоплят. Жени от замъка се суетяха около ранените. Оставих командира на патрула да докладва на Кодин и извиках Кент Червения. Райк надвисна неканен зад него. Четирите години живот в замъка с нищо не бяха смекчили ръбовете на Райк, пак си беше двуметров грозен нрав в комплект с лице, което е в пълна хармония с подлата и брутална душица, обитаваща великанската му снага.

— Малчо Райчо — рекох. Не бях говорил с него от известно време. От години. — Как е прекрасната ти съпруга? — Всъщност изобщо не я бях виждал, но несъмнено трябваше да е страховита жена.

— Счупи се — рече той и сви рамене.