Кралят на тръните

— Условия? — повторих. Изричах думата само за втори път, но тя вече ми звучеше странно, лишена от смисъл, както става с думите, ако ги повториш многократно. Сетих се за медната кутия в стаята си. Изби ме студена пот. — Няма да има условия.

— В такъв случай накарайте отец Гомст да побърза с церемонията — каза Кодин. — Да приключим тук и да се погрижим за отбраната.

— Не — рекох. — Няма да има отбрана. Ще нападнем ние.

Бутнах рицаря от пътя си и отворих широко вратите. Параклисът беше пълен с хора, претъпкан. Изглежда, моите благородници бяха по-бедни, отколкото си мислех. А вляво — ярко петно в сини и виолетови оттенъци, придворни дами и рицари с брони в цветовете на дом Утрен, цветовете на Конски бряг.

При олтара пък, свела глава под венец от лилии, стоеше невестата ми.

— Мамка му — рекох.

Малка си беше. На дванайсет или там някъде.

3.

В мир брат Кент се връща към архетипа си — прост селянин, преследван от доброто си сърце, който търси Бог в каменните къщи, където плачат набожните. Битката къса такива окови. Във война Кент Червения се пресяга към божественото.

Сватбен ден

Браковете бяха слабото лепило, което крепеше Стоте от пълен разпад. Бяха балсамът, който успокояваше временно инфекцията и осигуряваше кратки интерлюдии от мир, паузи в кръвопролитната Война на Стоте. А този конкретен брак висеше като меч над главата ми близо четири години.

Вървях по пътечката между скамейките в параклиса, а наоколо ми се тълпеше каймакът на Ренар. То пък един каймак, тури му пепел. Проверил бях архивите и знаех, че повечето ми велможи са внуци на козари. Чудно ми беше, че са останали. На тяхно място щях да разсъждавам като Кент Червения и отдавна да съм прехвърлил Матераците с каквото мога да нося на гръб.

Миана ме следеше с поглед, свежа и наперена като лилиите на главицата си. И да я плашеше съсипаната лява половина на лицето ми, не го показваше. Засърбяха ме пръстите да ги плъзна по грапавите белези на бузата си. Жегата на онзи огън се разля за миг по вените ми, споменът за болката стегна възли по цялото ми тяло.

Застанах до невестата си пред олтара и погледнах назад. И в миг на пределна яснота разбрах. Хората, събрали се в параклиса, очакваха от мен да ги спася. Все още вярваха, че със своята шепа войници аз мога да удържа замъка и да спечеля битката. Прииска ми се да им кажа истината, да ги просветля за онова, което знаеха близките ми хора, малцината, които наистина ме познаваха. Че в мен има нещо чупливо, което е готово да се прекърши, но не и да отстъпи. Ако принцът на Стрела беше довел по-малка войска, може би здравият ми разум щеше да надделее и щях да избягам. Но той беше прекалил.

Четирима музиканти в дворцови ливреи вдигнаха гайдите си за празничен напев.

— Карай по кратката версия, отче Гомст — казах тихо. — Много работа ни чака днес.

Отчето се намръщи, сивите му вежди се сбраха над носа.

— Принцесо Миана, за мен е удоволствие да ви представя негово величество Хонорий Йорг Анкрат, крал на Ренарските планини, наследник на Анкрат и неговите протекторати.

— Здрасти — казах и ѝ кимнах леко. Дете. Стигаше ми до подмишницата.

— Вече знам защо миниатюрата ти беше в профил — каза тя и приклекна в лек реверанс.

Ухилих се. Бракът ни едва ли щеше да продължи дълго, но май нямаше и да е твърде скучен.

— Значи не те е страх от мен, Миана?

Вместо да ми отговори, тя посегна да хване ръката ми. Побързах да си я дръпна.

— По-добре недей — казах, после кимнах на отчето да продължи.

— Скъпи младоженци — каза Гомст. — Събрали сме се тук в лоното Господне…

И така, със старите думи, изречени от един стар човек, и по липса на „тук присъстващ“ с основателна причина да прекрати церемонията, или поне с основателна причина и достатъчно смелост да я изтъкне на глас, малкият Йорг Анкрат стана женен мъж.

Изведох булката си от параклиса сред аплодисментите и виковете на така наречените благородници, които се постараха, но не успяха докрай да заглушат ужасните гайди. Гайдите, местен планински специалитет, са за музиката това, което са глиганите за математиката. Нямат нищо общо помежду си.

Вратите на параклиса извеждат на стълба, откъдето се вижда най-големият двор на Призрачния, същият двор, където бях посякъл предишния господар на замъка. Няколко стотици се бяха натъпкали в двора под стълбата, чак до крепостната стена, и поне още толкова се блъскаха извън портата и под решетките, а върху всички тях се сипеше снежец.