Кралят на тръните

Вече го мразех. И не само заради хубавата игра на думи.

— Граф Ренар държеше само планините. Крал Йорг е наследник на Анкрат и Гелет. Толкова земя стига за крал, поне по тези места.

Зажумях и проточих врат, уж се взирам в нагръдника му. Там имаше дракони, ецвани с червен емайл, изправени на задните си крака и стиснали по една голяма стрела, по-висока от самите тях. Добра изработка.

— Вие сте от Стрела, милорд? — попитах. Не изчаках да отговори, а се обърнах към Макин. — Знаеш ли защо викат на онази земя Стрела, Макин?

Той поклати глава, забил поглед в седлото си. Устните му се сгърчиха, сякаш ги сърбеше да изрекат поредното прорицателство по темата за лошите идеи.

— Чувал съм, че я наричали Стрела, защото като опънеш лъка си на северния бряг, стрелата стигала до южния — казах. — Със същия успех са можели да я нарекат Кихавица. Чудя се как ли викат на човека, който управлява там.

— Доста знаеш за хералдиката, момче. — Очите на русия още бяха спокойни. Мъжът до него посегна към меча си, ръкавицата му изтрака в дръжката.

— Викат ми принца на Стрела. — Усмихна се. — Но ти можеш да ми викаш принц Орин.

Виждаше ми се безразсъдно да се появиш в чуждо кралство с петдесет мъже, пък били те и петдесет като тези. По причини, които бях посочил на Макин и Кодин, преди сам да поема на път.

— И не се ли страхувате, че крал Йорг ще се възползва от случая да намали участниците във Войната на Стоте? — попитах.

— Ако бяхме съседи, може би — отвърна принцът. — Но не сме, и ако ме убие или задържи, за да ме предаде срещу откуп на моите противници, само ще отслаби собствените си позиции и ще даде претекст на съседите си да го атакуват. Чувал съм, че кралят има добър усет за премерения риск. А и ние няма да се дадем лесно.

— Останах с впечатлението, че сте дошли да търсите граф, но явно знаете доста за крал Йорг и неговия добър усет — казах аз. Този тип определено си беше написал домашното.

Принцът вдигна рамене. Жестът го подмлади. Едва ли беше на повече от двайсет и няколко.

— Красив меч — каза той. — Може ли да го видя?

Бях увил дръжката със стара кожа и я бях омазал с кал. Ножницата беше по-стара от мен и доста протрита. Не знам какъв е бил мечът на чичо преди, но сега определено не беше красив. Докато не го изтеглех от старата ножница. Замислих се дали да не метна ножа си. Сладкият блондин едва ли щеше да вижда толкова добре с нож в окото. Току-виж имал някое братче у дома, което с радост ще приеме тежестта на управлението и следователно ще ми дължи услуга. Представях си го цветно. Красивият принц се гърчи с моя нож в окото, а ние препускаме като бесни.

Мразя да съжалявам за нещо, което е можело да направя, но не съм.

Така или иначе, прибрах кинжала и изтеглих меча на чичо от ножницата — неговия фамилен меч, изкован от строителска стомана, с лъскаво острие, което попи светлината на деня и я излъчи порязана.

— Виж ти — каза отново принц Орин. — Имаш необикновен меч, момко. От кого го открадна?

Планинският вятър духаше резлив и не пропускаше нито една пролука в бронята ми. Стана ми студено въпреки топлината, която се излъчваше от Гог зад гърба ми.

— Чудя се защо принцът на Стрела е дошъл чак в Ренарските планини с оскъден ескорт от петдесетина рицари. — Скочих от коня. Принцът се опули, като видя Гог на седлото, полугол и с кожа на ивици.

Качих се на един от големите камъни край пътя и застанах там — спешен, в знак че нямам намерение да бягам.

— Каквито и да са причините, едва ли очакваш да ги споделя с недорасъл разбойник, който стиска откраднат меч — каза той, все така влудяващо спокоен.

Мечът си беше откраднат, така че реших да се засегна заради онова с недораслия разбойник.

— По тези места на четиринайсет вече си мъж, а меча го въртя по-добре от всеки, който го е въртял преди мен.

Принцът са засмя, с лекота и от сърце. И да беше изучавал по книга изкуството да ме вбеси, пак нямаше да се справи по-добре. Гордостта открай време е слабото ми място, макар че се случва да я превръщам и в страшно оръжие.

— Щом е така, прощавай, момко. — Мъжът до него беше със спуснато забрало, но въпреки това го видях как се намръщи. — Пътувам, за да видя земите, които ще управлявам като император, да опозная хората и градовете. Да говоря с благородниците, бароните, графовете… и дори с кралете, които ще ми служат, когато седна на императорския трон. Бих предпочел да спечеля верността им с мъдрост, думи и взаимна изгода, отколкото с огън и меч.