Изплюх се в прахта.
— Ти не знаеш какво искаш, Йорг, нито защо го искаш — каза принцът. — Не си видял нищо от империята, която искаш за себе си. Ходил ли си на изток, преследвал ли си слънцето до стената на самото Дълбоко? Виждал ли си бреговете на черния Африк? Говорил ли си с благородните мъже, които напускат северните си крепости и излизат с платноходни кораби в морето, когато ледовете се разпукат? Ако се беше родил в Аралските пущинаци, то през всичките си години на странствания щеше да газиш само трева и нищо друго. С кораб, Йорг, с кораб. Това е начинът да видиш империята. Виждал ли си морето обаче?
Сивушкото избра точно този момент да пръдне доволно и звучно, с което ми спести необходимостта да отговоря. Обичам го този кон.
Обикаляхме се бавно в кръг. Като повечето неща в живота, и двубоят с мечове, особено с дълги мечове, зависи от правилния избор на момент. Първият замах е залог, нерядко на живот и смърт. Изчакваш и когато усетиш, че шансът е на твоя страна, залагаш живота си на това решение. Когато насреща ти има човек в броня, ударът трябва да е силен. Много силен. Толкова силен, че да го нараниш през метала и той да не скочи след теб, докато отстъпваш за следващата атака. Това важи, ако млатиш. Ако опиташ пронизващ удар обаче, нещата са по-тънки. Там всичко опира до прецизност. Да намериш и нацелиш някоя пролука в бронята, преди противникът ти да е намерил и нацелил твоята.
Замахнах — не да го ударя, а просто за да кръстосаме мечове. Неговият меч беше някак опушен на цвят, без блясък, сплав от строителска стомана и още нещо, по-тъмно. Трясъкът отекна сред възвишенията. Орин завъртя някак острието си в мига на сблъсъка и едва не изби моето от ръцете ми. Това никак не ми хареса. Притиснах го с къси удари, колкото да му създавам работа, да уморя ръцете му, да не им остане сила за номерца. Имах чувството, че млатя каменна колона: дланите ме заболяха, китките ми се схванаха.
— По-добър си, отколкото очаквах — каза той.
И атакува на свой ред, пронизващ удар, полузамах, пронизващ отново. Комбинации, които идваха по-бързо от мисълта.
Когато се учим на меча, учим мускулите си. Учим очите си да говорят на ръцете ни, прескачайки мозъка и бавния процес на решенията и преценките. То е като да учиш нотите на пиеса за лира. Първо ги изчиташ и запомняш — ла, до, до, ре… но след време пръстите ти вече знаят текста, а ти си забравил нотите.
Дясната ми ръка размахваше меча, без да се допитва до мен.
— Никак не е зле, наистина — каза той.
Но ако се опиташ да свириш пиеската в по-бързо темпо, после в още по-бързо и още, и още… в някакъв момент пръстите ти се сепват. Коя беше следващата нота, питат те. Какво следва?
Следва тежък метален лост по главата, това следва. Или аз така усетих съприкосновението си с плоската страна на противниковото острие. Изломотих нещо, което беше наполовина ругатня, наполовина стон и с много кръв за гарнитура, а после се сринах, сякаш Орин ми беше прерязал всичките конци.
— Предай се — чух го като от края на дълъг тунел.
— Забрави. — Още кръв, май и парченце от зъб.
— Последен шанс, Йорг — каза той. Усещах на шията си студения ръб на меча.
— Предава се — чух Макин откъм другия край на същия тунел. — Предава се.
— Предавам се друг път. — Разликата между небе и земя започна да ми се изяснява. Фокусирах погледа си върху някакво тъмно петно, което можеше и да е Орин.
— Предай се — каза отново той. Усетих влажна топлина по врата си — от плитката рана течеше кръв.
Успях да се изсмея.
— Ти вече каза, че няма да ме убиеш, принце на Стрела. Не е в твой интерес. Така че защо да се предавам? — Изплюх се отново. — Ако някога стигнеш с армия до границите ми, тогава ще решавам как да постъпя.
Той ми обърна гръб с отвращение.
— Висок проход — казах аз. — Разрешавам ти да минеш през Висок проход и да тормозиш с проповедите си графа. Толкова си заслужи. — Опитах се да стана и не успях. Макин ми помогна да се изправя.
Гледахме ги как си тръгват. Братът, принц Еган, ме стрелна със свиреп поглед на минаване. Орин дори не обърна глава.
Гледахме след тях, докато и последният кон не превали билото.
— Ще ни трябва по-голяма армия — рекох аз.
7.
Сър Макин е почти като красивия рицар от приказките — висок и силен, с тъмни очи и черни къдрици, бронята му — излъскана, мечът — наточен. Единствено дебелите устни и острият нос го делят от идеалния образ, по който копнее всяка мама. Устата му е прекалено изразителна, лицето — като на орел. И в други неща сър Макин е „почти“. Почти почтен, почти честен. Како приятел обаче не е „почти“.