Кралят на тръните

Тя се обърна да ме погледне. Лицето ѝ беше изпито, с хлътнали тъжни очи.

— Направиха го анкратски войници. — Държеше дете, бледо и вяло, момиченце на шест или седем години.

— Анкратски? — Вдигнах вежда. Не можех да откъсна поглед от детето. — Значи сме близо до границата?

— На пет мили — каза тя. — Рекоха, че не можело да живеем тук. Че земята била анексирана. И започнаха да палят.

Анексирана. Това ми прозвуча познато. Имаше някакъв спор за границата. Според най-старите карти владенията на лорд Носар се простираха дотук.

Надушвах миризмата на повръщано, кисело в свежия утринен въздух. Имаше малко по косата на момичето, чернееше като кръв.

— Убили са мъжа ти? — попитах и сам се изненадах, че съм попитал. Не ми пука за такива неща и не си хабя дъха да разпитвам. Виновен беше ударът по главата.

— Убиха момченцето ни — каза тя, вперила поглед покрай черните греди, покрай мен, покрай небето. — Дейви изскочи, пищеше и се давеше, ослепял беше от дима. Налетя на един войник. Онзи замахна с меча, ей така, все едно сече коноп, и го разпори. Червата му… — Примигна и сведе поглед към момичето. — Дейви продължи да вика. Не спираше. Друг войник го прониза със стрела в шията.

— А мъжът ти? — Не я бях попитал за момчето. Не бях искал да ми разказва историята си. А момичето продължаваше да ме гледа, безразлично, без надежда.

— Не знам. — Гласът ѝ беше сив. Както посивяват гласовете, когато чувствата се прегорели. — Той не отиде при Дейви, не го гушна, беше го страх, че войниците ще убият и него. — Момичето се разкашля, влажно, с храчки. — Сега по цял ден плаче или гледа в земята.

— А детето? — попитах и проклех празната си глава. Не знаех какво ми става днес — само да си помисля нещо и то изскача от устата ми.

— Болна е — каза жената. — В стомаха. Но може и да е в кръвта вече. Боя се, че е лошата болест. — Притисна момичето към гърдите си. — Боли ли те, Джейни?

— Да. — Гласчето на детето прозвуча като сух шепот.

— Малко или много?

— Много. — Все същият шепот.

Защо да задаваш такива въпроси, щом не можеш да помогнеш с нищо?

— Постъпил е правилно — казах. — Мъжът ти. Понякога трябва да се сдържиш. Да изчакаш. — Тръните ме бяха държали здраво, взели бяха решението вместо мен. — Постъпил е правилно. — Думите, които бяха звучали толкова вярно, преди да падна от коня, сега кънтяха празни край опожарения дом на тези нещастници. Удар по тиквата може здраво да разхлопа дъските на здравия ти разум.

Видях ездачи в другия край на поляната. Двама мъже и три коня. Макин и Райк яздеха, без да бързат.

— Браво, Йорг, станал си най-после — викна Макин и ме удостои с широката си усмивка. Райк само се навъси. — Виждам, че госпожа Сара и господин Мартен са се грижили за теб. — Такъв си беше Макин, бързо се сприятеляваше, помнеше имената на хората, сееше радост.

— Сара значи? — рекох. Като си помислиш, тези хора бяха мои поданици май. — И малката Джейни. — И изведнъж се спомних за друга Джейн, смазана под тонове скала, светликът ѝ — угасващ. Онази Джейн ми беше казала, че имам нужда от по-добри причини. По-добри причини, ако искам да спечеля, а защо не и по-добри причини за всичко.

— Внеси я вътре — казах аз. — Тук е много студено. — Стана ми съвестно, че съм се изпикал върху една от единствените четири стени, които им бяха останали.

Сара стана и внесе детето в колибата.

— Значи си ме зарязал да умра сам, а, Макин? — попитах. — Другите къде са?

— Лагеруват на една миля по пътя. — Кимна на север. — Вардят за други отряди.

Трудно ми беше да си представя, че зад набезите стои веселият стар Носар. Тази мисъл вгорчаваше сладки спомени. Помнех го в банкетната му зала, надвиснал над голямата маса, покрита с избелели карти. Носар, седнал на дъбовия си стол в Елмски форт, със сивата си брада и топлите очи. Бяхме играли в онази зала, двамата с Уил, малки момченца, по-малки и от детето, което Сара беше внесла в колибата. Носар и линиите, начертани върху картата. Шегичките му как „неговите момчета“ си играели на криеница с момчетата на Ренар.

— Ще можеш ли да яздиш? — попита Макин.

— Скоро и това ще стане. — Отидох при коня си. Главният коняр на Призрачния го беше нарекъл Барт и аз не бях сметнал за нужно да му променям името. Хубав кон беше, но не можеше да се сравнява с Герод, който загина под планината, която сринах върху Гелет. Взех няколко неща от дисагите си и тръгнах към колибата.

На излизане ме беше заслепила светлината. На влизане ме заслепи сумракът. Оборът вонеше. Не бях забелязал вонята преди, но сега тя ме удари право в носа. Смрад на старо повръщано, на пот, на животински изпражнения. Когато принцът на Стрела ми каза, че ще защити своя народ и ще му донесе мир, аз му повярвах. Повярвал бях и на Джейн, че трябвало да си намеря по-добри причини за даровете, които искам от съдбата. Повярвах на всичко това. Не повярвах само, че то има някакъв смисъл за мен.

Коленичих до жената. Как ѝ беше името? А, да. Сара.

— Значи новият крал не ви е защитил?

— Имаме крал? — попита вяло тя, без интерес. Явно искаше да изляза и да я оставя на мира.