Кралица на сенките

– Свободен си да излезеш, когато пожелаеш. Това е твоят дворец, твоето кралство.

– Дали? – осмели се да попита.

– Сега ти си кралят на Адарлан – отвърна Елин с тих, но суров глас. – Всичко това е твое.

Баща му беше мъртъв. Дори тялото му не беше останало, за да разкрие какво му бяха причинили онзи съдбовен ден.

Елин заяви публично, че тя го е убила, но Дориан знаеше, че той е сложил край на живота му, когато разруши двореца. Беше го направил заради Каол, заради Сорша, а Елин пое отговорност, защото, ако кажеше на народа му... ако кажеше на народа му, че той е убиецът на баща си...

– Още не съм коронясан – промълви накрая Дориан.

Баща му изговори толкова невероятни неща в последните мигове от живота си. Неща, които променяха всичко и нищо. Елин кръстоса крака и се облегна назад в стола си, но лицето ù остана сериозно.

– Казваш го така, сякаш се надяваш никога да не се случи.

Дориан потисна внезапното желание да докосне врата си, да се увери, че нашийника наистина го няма. Вместо това сключи ръце зад гърба си.

– Заслужавам ли да бъда крал след всичко, което сторих? След всичко случило се?

– Само ти можеш да отговориш на този въпрос.

– Повярва ли му?

Елин вдиша през зъби.

– Не знам на какво да вярвам.

– Перингтън ще ми обяви война... на всички нас. Дори да стана крал, няма да удържа армията му.

– Ще намерим начин. – Тя въздъхна. – Но коронясването ти е първата стъпка.

Отвъд прозореца цареше слънчев, ясен ден. Светът свърши и се роди отново, а всичко си оставаше същото. Слънцето щеше да изгрява и залязва както преди, сезоните щяха да се сменят, независимо от това дали той беше свободен, или обладан, принц или крал... без значение от това кой бе оцелял и кой вече го нямаше. Светът продължаваше да се върти. А това му се струваше някак нередно.

– Тя умря – процеди Дориан с насечен дъх. Стените сякаш го притискаха. – Заради мен.

Елин стана с едно плавно движение, отиде до него и го накара да седне на дивана с нея.

– Ще е нужно малко време. И сигурно нищо няма да е като преди. Но ти... – Тя стисна ръката му, сякаш не я беше използвал да вреди и наранява, да я прободе. – Ти ще се научиш да живееш така, ще преглътнеш мъката. Нямаш никаква вина за случилото се, Дориан.

– Напротив. Опитах да те убия. А Каол...

– Каол сам го избра. Избра да ти спечели време... защото баща ти беше виновникът. Баща ти и валгският принц в него ти причиниха всичко това. На теб и на Сорша.

Дориан едва не повърна, като чу името ù. Щеше да е несправедливо спрямо нея повече никога да не го изрече, да не я споменава, но просто не знаеше дали е способен да произнесе тези две срички, без някоя част от него да загине.

– Няма да ми повярваш – продължи Елин. – Няма да повярваш на думите ми.

Знам, но не се сърдя. Не го очаквам от теб. Когато си готов, аз ще бъда до теб.

– Ти си кралицата на Терасен. Невъзможно е.

– Кой казва? Сами ковем съдбите си... сами решаваме накъде да продължим. –

Тя стисна ръката му. – Ти си ми приятел, Дориан.

В мъглата от тъмнина и болка, и страх просветна спомен. Върнах се за теб.

– И двамата се върнахте – пророни той.

Тя преглътна сухо.

– Ти ме спаси от Ендовиер. Реших да ти върна услугата.

Дориан загледа килима, всички онези нишки, преплетени в него.

– Какво да правя сега? – Нямаше ги. И жената, която обичаше, и мъжа, когото мразеше. Той вдигна поглед към нея. В тюркоазените ù очи не се открояваше и следа от задни мисли, студенина, съжаление. Единствено непоколебима искреност, както от самото начало. – Какво да правя?

Тя преглътна отново и каза:

– Освети мрака.

* * *

Каол Уестфол отвори очи.

Отвъдното приличаше ужасно много на една от спалните в каменния дворец.

Поне не изпитваше болка. Не и като онази, която го бе връхлетяла преди сблъсъка на чернотата със синята светлина. И нищото след това. Вероятно щеше да се поддаде на умората, която заплашваше да го повлече обратно към безсъзнанието, ако някой – някакъв мъж – не бе въздъхнал дрезгаво до него. Каол обърна глава по посока на звука.

В гърлото му не се зароди нито една дума, като видя Дориан в стола до леглото. Под очите му тъмнееха синкави сенки, косата му беше разрошена, сякаш много пъти бе прокарвал пръсти през нея, но... но под разкопчаната му яка не се виждаше нашийник. Само бледа линия по бронзовата му кожа.

А очите му бяха... изтерзани, но бистри. Живи. Зрението на Каол като че пламна и се замъгли.

Беше успяла. Елин беше успяла.

– Не предполагах, че изглеждам чак толкова зле – промълви Дориан с пресипнал глас.

Каол веднага разбра, че демона вече го няма.

И заплака.

Дориан скочи от стола си и падна на колене до леглото. Хвана ръката на Каол и я стисна, допирайки чело до неговото.

– Беше мъртъв – обади се принцът с пресекващ глас. – Мислех, че си мъртъв.

Каол най-сетне успя да се овладее и Дориан се отдръпна назад, за да огледа лицето му.

– Май наистина бях мъртъв – отвърна той. – Какво... какво се случи?

Дориан му разказа.

Елин бе спасила града му.

И живота му, пъхвайки Окото на Елена в джоба му.

Дориан стисна ръката му още по-силно.

– Как се чувстваш?

– Уморен – призна си Каол и раздвижи свободната си ръка.