Кралица на сенките

– Когато се разрази войната, а това е неминуемо, ако Перингтън е оцелял, се надявай да не ме виждаш отново, Елида Локан.

– Въпреки всичко – каза Елида – се надявам да те видя отново.

И се поклони на Водачката на Крилото.

За нейна огромна изненада Манон ù отвърна със същото.

– На север – рече вещицата и Елида предположи, че по-красноречиво сбогуване не може да очаква.

– На север – повтори Елида и тръгна към гората.

След няколко минути Оуквалд я погълна напълно, заглушавайки звуците на вещиците и уивърните им.

Тя стисна презрамките на торбата си и продължи напред.

Внезапно животните се умълчаха, а листата зашумоляха. След миг тринадесет гигантски сенки прелетяха над главата ù. Една от тях – най-дребната – закръжи в кръг над нея... сякаш за сбогом.

Елида не знаеше дали Абраксос вижда през гъстите корони на дърветата, но въпреки това вдигна ръка да му помаха. Отвърна ù радостен, пронизителен рев и сянката изчезна.

На север.

Към Терасен. Бе дошло време за битка, не за бягство.

Към Елин, Рен и Едион – натрупали опит, силни и живи.

Нямаше представа колко път я чакаше, но щеше да го извърви. Без да поглежда назад. Крачейки през кипящата от живот гора, Елида притисна длан към вътрешния джоб на кожения си жакет и усети твърдата изпъкналост в него. Помоли се на Анийт за мъдрост и закрила и можеше да се закълне, че усети топла милувка по челото си, която я накара да изправи гръбнак и да вдигне брадичка.

Така започна дългото ù пътешествие до дома.

86

– Това са последните ти дрехи – обяви Лизандра, побутвайки с крак сандъка, който един от слугите току-що беше донесъл. – А си мислех, че аз съм пристрастена към парцалките. Никога нищо ли не изхвърляш?

Елин ù се оплези от кадифеното канапе в центъра на огромния дрешник.

– Благодаря ти, че си ги взела всичките – подхвърли после.

Нямаше смисъл да разопакова дрехите, които Лизандра беше донесла от старото ù жилище, също както нямаше смисъл да се връща там. А и не смееше да остави Дориан. Макар че най-сетне беше успяла да го изкара от онази стая.

Приятелят ù изглеждаше като труп, особено със светлата линия около златистата му шия. И това не я учудваше.

Беше го изчакала пред стаята на Каол. Когато чу гласа на капитана и успя да овладее сълзите на облекчение, които заплашваха да рукнат по лицето ù, извика Несрин. След като Дориан излезе от стаята и усмивката му посърна при вида ù, Елин го отведе в спалнята му и остана с него дълго време.

Чувството за вина щеше да е не по-леко бреме за новия крал от скръбта му.

Лизандра сложи ръце на хълбоците си.

– Да имаш други задачи за мен, преди да тръгна към Еванджелин утре?

Елин ù беше безкрайно задължена, но...

Тя извади малка кутийка от джоба си.

– Само още една – отвърна и ù подаде кутийката. – Сигурно по-късно ще ти се прииска да ме убиеш заради това. Но като начало просто кажи „да“.

– Предлагаш ми брак? Колко неочаквано.

Лизандра взе кутийката, но не я отвори.

Елин махна с ръка. Сърцето ù препускаше лудо.

– Ох, просто я отвори.

Лизандра вдигна капачето с мнителна гримаса, а като видя пръстена вътре, килна учудено глава – типично котешко движение.

– Наистина ли ми предлагаш брак, Елин Галантиус?

Елин впери очи в нейните.

– На север има едно парче плодородна земя, която някога принадлежеше на семейство Алсбрук. Едион ме уведоми, че те вече не я използвали и седяла безстопанствена от известно време. – Елин сви рамене. – Една стопанка ще ù се отрази добре.

Лицето на Лизандра пребледня.

– Какво?

– Гъмжи от призрачни леопарди, затова и гравюрата на пръстена е такава. Но предполагам, че ако някой е способен да се справи с тях, това си ти.

Ръцете на Лизандра затрепериха.

– Ами... ами ключето над леопарда?

– То ще ти напомня кой държи свободата ти. Само ти.

Лизандра покри устата си с длан, загледана в пръстена, после вдигна очи към Елин.

– Да не си полудяла?

– Повечето хора смятат така. Но тъй като семейство Алсбрук официално се е отказало от земята, имам право да те провъзглася за нейна стопанка. А Еванджелин – за твоя наследница, стига да си съгласна.

Приятелката ù като че ли нямаше други планове за бъдещето, освен да вземе Еванджелин. Не беше молила да тръгне с тях, да започне нов живот на ново място, в ново кралство. Елин се надяваше, че иска да е с тях в Терасен, но...Лизандра седна на дебелия килим, вперила очи в пръстена.

– Знам, че по имота ще има много работа...

– Не го заслужавам. Никой никога няма да иска да служи точно на мен. Народът ти ще те упреква, задето го поверяваш на една куртизанка.

Елин също седна на земята, опряла коляно до приятелката си, и взе кутийката от разтрепераните ù ръце. Извади златния пръстен, който бе поръчала още преди седмици. Тази сутрин двамата с Роуан се измъкнаха да го вземат от бижутера, както и истинския Ключ на Уирда от скривалището ù.

– Никой не го заслужава повече от теб – увери я Елин, грабна ръката ù и ù сложи пръстена. – И на никого другиго нямам повече вяра да пази гърба ми. Ако народът ми не оценява жена, прекарала години в робство, за да спаси едно дете, и бранила ме най-неустрашимо, значи, не е мой народ. И може да върви по дяволите.