Кралица на сенките

Лизандра прокара пръст по емблемата, измислена от Елин.

– Как се нарича земята?

– Нямам представа – отвърна тя. – Лизандрия звучи добре. Лизандриум също.

Или пък Лизандраландия.

Приятелката ù се пулеше насреща ù.

– Наистина си полудяла.

– Е, приемаш ли я?

– Нямам никакъв опит в управлението на земи, нито в благородническите дела.

– Аз пък нямам никакъв опит в управляването на кралство. Ще се учим заедно. – Хвърли ù съзаклятническа усмивка. – Е, съгласна ли си?

Лизандра погледа пръстена, после вдигна очи към нея и я прегърна силно. Елин прие реакцията ù за положителен отговор. Тъпата болка в тялото ù я накара да сбърчи чело, но не пусна приятелката си.

– Добре дошла в кралския двор, милейди.

* * *

Тази вечер Елин искаше единствено да се зарови в леглото, за предпочитане с Роуан до себе си. Но докато приключваха с вечерята, първата им като истинско кралско семейство, на вратата се почука. Едион я отвори, още преди Елин да остави вилицата си на масата.

Върна се с Дориан, който огледа всички присъстващи и каза:

– Исках да проверя дали сте се нахранили...

Елин посочи с вилица към празното място до Лизандра.

– Заповядай при нас.

– Не искам да се натрапвам.

– Сложи си задника на оня стол – заповяда тя на новия крал на Адарлан.

Същата сутрин беше подписал указ, по чиято сила освобождаваше всички завоювани кралства от адарланска власт. Направи го пред нейните очи, докато Едион стискаше здраво ръката ù. Искаше ù се и Нехемия да можеше да го види. Дориан седна на масата с лека искрица на веселост в изтерзаните си сапфирени очи. Елин отново го представи на Роуан, който сведе глава в поклон, по-дълбок, отколкото бе очаквала. После го запозна с Лизандра, като му обясни коя е и какво бе направила за Елин и за свитата ù.

Едион ги наблюдаваше с безизразно лице и стиснати устни. Погледите им се срещнаха. Всички отново се събираха след цели десет години, но вече не като деца, а като владетели. Цели десет години, а още бяха приятели, независимо от унищожителните сили, нахлули в живота им.

Елин се взря в зрънцето надежда, поникнало в трапезарията на двореца, и вдигна чаша.

– Да пием за един нов свят – каза кралицата на Терасен.

Кралят на Адарлан вдигна своята чаша и някъде там, сред необятните сенки в очите му, сякаш проблесна живец.

– За свободата.

87

Херцогът беше жив. Върнън също.

Взривът отнесе една трета от Морат заедно с голям брой стражи и слуги, както и две вещерски сестринства и Елида Локан. Голяма загуба, но не толкова съкрушителна, колкото можеше да бъде. Манон проля три капки от кръвта си в знак на благодарност към Триликата богиня, задето повечето от сестринствата бяха на обучение извън Крепостта онзи ден.

Сега стоеше в съвещателната зала на херцога, сключила ръце зад гърба си, докато Перингтън беснееше. Огромно поражение... не спираше да се гневи той пред мъжете около масата – военачалници и съветници. Щяха да са нужни месеци да закърпят Морат, а тъй като и много от провизиите им бяха унищожени, трябваше да отложат плановете си.

Слугите денонощно прехвърляха камъните, затрупали катакомбите – Манон знаеше, че издирват тялото на жена, която се бе превърнала в пепел, и парчето камък, скрито под кожата ù. Не беше споделила дори с Тринадесетте си кой го носеше на север в момента.

– Водачке на Крилото – кресна херцогът и Манон извърна лениво очи към него. – Баба ти пристига след две седмици. Искам вещиците ти да са подготвени за последните военни планове.

Тя кимна.

– Както заповядаш.

Война. Щеше да има война, защото дори сега, когато Дориан Хавилиард беше крал, херцогът нямаше намерение да се отказва, не и с такава армия зад гърба си. Веднага щом издигнеше онези вещерски кули и намереше нов източник на огън от сенки, Елин Галантиус и силите ù щяха да бъдат заличени.

Манон тайно се надяваше Елида да не присъства на бойното поле. Срещата приключи бързо, а Манон спря при Върнън на път към вратата. Сложи ръка на рамото му, впивайки нокти в кожата му, и той изскимтя от болка. После доближи железните си зъби до ухото му.

– Не си въобразявай, лорде, че само защото е мъртва, ще забравя какво опита да ù причиниш.

Върнън пребледня.

– Нищо не можеш да ми направиш.

Манон заби ноктите си още по-надълбоко.

– Така е, не мога – измърка тя в ухото му. – Но Елин Галантиус е жива. И подочух, че имала да урежда сметки с вас.

Тя прибра ноктите си и стисна рамото му, докато зелената му туника не се напои с кръв, сетне излезе от стаята.

* * *

– Какво следва? – попита Астерин, докато оглеждаха новото гнездо, което си бяха присвоили от едно от по-нисшите сестринства. – Чакаме баба ти да дойде и се впускаме във войната му?

Манон отправи поглед към пепеливото небе отвъд открития свод.

– Засега ще останем тук. Ще изчакаме баба ми да докара кулите.

Не знаеше как ще постъпи, като види Майка Черноклюна. Погледна косо Втората си.

– Твоят ловец... Как е умрял?

Очите на Астерин просветнаха. След кратко мълчание отвърна:

– Беше стар... много стар. Мисля, че един ден е отишъл в гората, легнал е някъде и повече не се е върнал. Поне ми се струва, че така би му харесало. Така и не намерих тялото му.