Кралица на сенките

Елида не можеше да спре сълзите си, докато вещиците летяха на север.  Не я интересуваше, че лети или че смъртта я дебне отвсякъде. Постъпката на Калтейн... Тя не смееше да отвори юмрука си от страх, че камъчето, увито в плат, ще изхвърчи от дланта ù. По залез кацнаха някъде в Оуквалд. И това не я интересуваше. Легна и веднага потъна в дълбок сън, облечена в роклята на Калтейн, стиснала парчето от пелерина в ръката си.

Някой я загърна през нощта, а като се събуди, намери на земята до себе си комплект дрехи – кожен костюм за летене, риза, панталони и ботуши. Вещиците спяха, обградени от уивърните си като със стена от мускули и смърт. Елида отиде до близкото поточе, където съблече роклята си, седна във водата и загледа как течението си играе с двете разхлабени парчета от веригата около глезените ù, докато зъбите ù не затракаха от студ.

Като облече оставените ù дрехи – малко големи, но топли, – пъхна частицата плат и камъчето в един от вътрешните джобове.

Селена Сардотиен.

Никога не бе чувала това име, не знаеше къде да я търси. Но за да се отблагодари на Калтейн...

– Не пилей сълзи по нея – обади се Манон от няколко метра разстояние. В чистите си ръце държеше торба. Явно беше измила кръвта и мръсотията от тях предишната вечер. – Знаеше какво прави и не го правеше заради теб.

Елида избърса лицето си.

– И все пак спаси живота ни... и избави клетите вещици в катакомбите от мъките им.

– Стори го заради себе си. За да се освободи. И имаше пълното право. След онова, което ù причиниха, имаше право да разкъса целия свят на парчета. Вместо това беше срутила една трета от Морат.

Манон не грешеше. Калтейн не я интересуваше дали те бяха успели да избягат от взрива.

– А сега какво?

– Връщаме се в Морат – отвърна просто Манон. – Но без теб.

Елида се опули насреща ù.

– Само до тук можем да те доведем, без да ни заподозрат в нещо – обясни вещицата. – Като се върнем, ако чичо ти е оцелял, ще му кажа, че навярно си загинала с другите в подземието.

Взривът бе заличил всички доказателства за онова, което Манон и Тринадесетте ù бяха извършили, за да измъкнат Елида от тъмницата.

Но ако останеше тук... съвсем сама в широкия, жесток свят...

– Къде да отида? – прошепна Елида. Обграждаха ги необятни гори и хълмове. – Не мога да... не мога да чета, а и нямам карта.

– Върви където щеш, но ако бях на твое място, бих тръгнала на север през гората. Стой настрана от планините. Продължавай напред, докато не достигнеш Терасен.

Това не присъстваше в плановете ù.

– Но... кралят... Върнън...

– Кралят на Адарлан е мъртъв – обяви Манон. Светът спря край нея. – Елин Галантиус го уби и разруши стъкления му дворец.

Елида покри устата си с ръка и заклати глава. Елин... Елин...

– Помогнал ù е принц Едион Ашривер – допълни Манон.

Елида зарида.

– Освен това се носят слухове, че лорд Рен Олсбрук е станал бунтовник и живее някъде на север.

Елида зарови лице в дланите си. И усети здрава ръка с железни нокти върху рамото си.

Колеблив допир.

– Надежда – прошепна Манон.

Елида свали ръцете си, за да я погледне. Вещицата я посрещна с усмивка – съвсем лека, но нежна и красива. Елида се зачуди дали Манон знаеше, че се усмихва.

Терасен...

– Ще става още по-страшно, нали? – попита Елида.

Манон кимна едва забележимо.

Все още можеше да избяга на юг – далеч, далеч от всичко. Върнън я смяташе за мъртва, така че никой нямаше да я потърси. Но Елин беше жива. И силна. И май бе дошло време да остави мечтите за бягство. Да намери Селена Сардотиен в името на Калтейн и на нейния дар, на момичетата като тях, заключени в кули, беззащитни и забравени.

Но Манон не я бе забравила.

Не – нямаше да бяга повече.

– Върви на север, Елида – повтори Манон, сякаш прочела решението в очите ù, и ù подаде торбата. – Сега са в Рифтхолд, но едва ли ще се задържат там. Стигни до Терасен и се покрий. Стой настрана от големи пътища и странноприемници. В торбата има пари, но те съветвам да ги използваш разумно. Лъжи и кради, ако трябва, но стигни до Терасен. Кралицата ти ще е там. На твое място не бих ù споделила какви са корените на майка ти.

Елида преметната торбата през рамо.

– Май не е толкова ужасно във вените ти да тече кръвта на Черноклюните – рече тихо.

Златистите очи се присвиха насреща ù.

– Не – отвърна Манон. – Не е.

– Как да ти се отблагодаря?

– Дължах услуга някому – отговори вещицата и поклати глава, когато Елида отвори уста да попита нещо.

Манон ù даде три кинжала – първия пъхна в единия ù ботуш, втория скъта в торбата ù, а третия прибра в ножницата на хълбока ù. Накрая я накара да свали ботушите си, за да разкрие натиканите в тях остатъци от оковите ù. Извади малък шперц от джоба си и отключи широките железни пръстени около глезените ù. Хладен, мек ветрец погали голата ù кожа и Елида прехапа устна, за да спре сълзите си. След миг нахлузи отново ботушите.

В гората уивърните се прозяваха и ръмжаха сънено, а Тринадесетте се смееха. Манон надникна към тях и бледата усмивка се завърна на лицето ù. Като погледна отново Елида, наследницата на вещерския клан на Черноклюните каза: