Кралица на сенките

– До следващата седмица искам отчети за дейностите на диваците от Белия зъб – нареждаше херцогът. Поддържаният му ръждивокафяв мустак изглеждаше някак несъвместим с тъмната му, тежка броня. Имаше вид на мъж, еднакво умел и в съвещателната зала, и на бойното поле.

– Трябва ли да се оглеждаме за нещо определено? – попита равнодушно Манон, вече отегчена до смърт. Редовно си напомняше, че е чест да бъде Водачката на Крилото, да командва въздушната кавалерия на Железни зъби. Макар че тук се чувстваше като наказана, а и все още не беше получила вест от баба си, Върховната вещица на Черноклюните, за следващия им ход. Нали бяха съюзници на адарланския крал – не негови лакеи.

Херцогът погали небрежно фината ръка на Калтейн, чиято бяла плът беше осеяна със съмнително много синини.

До свивката на лакътя ù имаше дебел червен белег, който бе леко изпъкнал.

Изглеждаше скорошен.

Въпреки това жената не изтръпна от интимния допир на херцога, не сбърчи лице от болка, когато големите му пръсти докоснаха жестоката резка в плътта ù.

– Искам прясна информация за селищата им – отвърна херцогът. – Интересува ме и приблизителната численост на диваците, както и кои са основните им маршрути из планината. Погрижете се да не ви видят и не атакувайте.

Манон можеше да понесе всичко от заточението си в Морат, но не и последната му заповед. Не атакувайте. Никакви убийства, никакви битки, нито капка кръв.

Съвещателната зала имаше само един висок, тесен прозорец, чиято гледка беше запречена от една от многото каменни кули на Морат. Затвореното помещение ù действаше задушаващо, особено в присъствието на херцога и прекършената жена до него. Манон вдигна брадичка и стана.

– Както наредите.

– Ваша Светлост – допълни херцогът.

Манон спря и се пообърна леко.

Тъмните очи на херцога не изглеждаха напълно човешки.

– Ще се обръщаш към мен с „Ваша Светлост“, Водачке на Крилото.

Железните зъби напираха да изскочат от цепките във венците ù.

– Ти не си мой херцог – отвърна. – Нито „моя светлост“.

Астерин бе застинала на мястото си.

Херцог Перингтън се изсмя гръмко. Калтейн сякаш не чуваше нищо.

– Белият демон – подхвана умислено херцогът, докато очите му шареха твърде волно по Манон. Ако не стоеше точно той пред нея, досега щеше да ги е извадила с железните си нокти. След това щеше да послуша писъците му известно време, преди да изтръгне гръкляна му с железните си зъби. – Понякога се питам дали няма да си присвоиш въздушната кавалерия и да превземеш империята ми.

– Не ми трябват човешки земи. – Говореше истината.

Искаше само Западната пустош, територията на някогашното славно Вещерско кралство. Но докато не се сражаваха във войната на адарланския крал, докато не надвиеха враговете му, нямаше да им я върнат. Пък и крочанското проклятие, което не им позволяваше да властват отново над тези земи, продължаваше да е все толкова силно, колкото преди петстотин години, когато кралицата на Крочан бе проклела предците на Манон с предсмъртния си дъх.

– И благодаря на боговете за това. – Той махна с ръка. – Свободна си.

Манон го изгледа презрително, обмисляйки за пореден път дали да не прегризе гърлото му върху стъклената маса, макар и само за да види как Калтейн би реагирала на това, но Астерин провлачи крак върху каменния под – нещо, което имаше ефекта на многозначително покашляне.

Затова Манон загърби херцога и безмълвната му невеста и си тръгна.

* * *

Манон крачеше устремено по тесните коридори на Моратската крепост, Астерин вървеше от едната ù страна, Сорел – стъпка по-назад, а Веста и Лин ги следваха.

През всяка амбразура по пътя им заедно с последните лъчи на залязващото слънце избухваха ревове, плясък на крила и крясъци, а отвъд тях долиташе неуморният бумтеж на чукове по стомана и желязо.

Подминаха група стражи пред входа на херцогската кула – едно от малкото места, където не им беше позволено да припарват. Миризмите, процеждащи се иззад вратата, направена от тъмен лъскав камък, сякаш раздираха с остри нокти гръбнака на Манон и с Втората и Третата спазваха почтително разстояние от нея. Астерин дори оголи зъби на стражите, а златистата ù коса и лентата от

груба кожа през челото ù лъснаха на факелната светлина.

Мъжете не мигнаха дори. Манон знаеше, че това няма нищо общо с обучението им – и от тях лъхаше онази съмнителна смрад.

Тя надникна през рамо към Веста, която се хилеше подигравателно на всеки страж и разтреперан слуга, когото подминаваха. Червената ù коса, млечнобялата кожа и златисточерните очи бяха достатъчни да спрат всеки мъж на мястото му – да го разсейват, докато тя си доставяше удоволствие с тялото му, а после го оставяше да изкърви ей така, за забавление. Но тези стражи не откликваха дори на нея.

Веста забеляза погледа на Манон и повдигна кестеняви вежди.

– Извикай останалите – разпореди ù Манон. – Време е за лов.