Кралица на сенките

Бързи и ловки като сенки, Тринадесетте се рееха над обгърнатата в нощ земя. Накрая лунната светлина озари малък воден басейн и Абраксос се спусна към него, надолу и още по-надолу, докато Манон не видя отражението им в равната му повърхност. Червената ù пелерина се развяваше зад нея като кървава диря.

Отзад Астерин нададе боен вик и Манон се обърна. Втората ù разпери ръце и се отпусна назад в седлото си, докато не легна върху гръбнака на уивърна с разпилени златисти коси. Какъв буен екстаз – Астерин винаги летеше със свирепа, необуздана наслада.

Понякога Манон се питаше дали Втората ù не се измъкваше тайно нощем, за да полети без дрехи и седло.

Водачката се обърна напред и сбърчи вежди. Слава на Мрака, че Майка Черноклюна не виждаше всичко това, защото тогава не само Астерин щеше да си изпати. Манон също щеше да понесе своето наказание, задето допускаше подобни своеволия. И нямаше желание да ги възпре.

В полезрението ù изникна малка колиба с оградена ливада. Зад прозореца мъждукаше светлина – идеално. Зад къщурката като снежни преспи сияеха бели туфи. Още по-добре.

Манон насочи Абраксос към колибата, към семейството, което навярно бе чуло грохота на криле и – ако имаше поне малко здрав разум – се беше укрило. Без деца. Такова правило имаха Тринадесетте, макар че някои от другите кланове, особено Жълтоногите, не изпитваха подобри угризения. Но мъжете и жените бяха позволена плячка. Все някак трябваше да се забавляват.

А след одевешните сблъсъци с херцога и Астерин, Манон определено имаше нужда от забавление.

9

След като написа съкрушителното писмо до Аробин и му го изпрати чрез един от бесните му улични хулигани, Елин излезе да търси закуска из сивия квартал.

Уморена до мозъка на костите си, купи достатъчно храна и за обяд, и за вечеря, а като се върна в склада час по-късно, на трапезната маса я чакаше голяма плоска кутия.

По ключалката нямаше следи от влизане с взлом и прозорците си бяха точно толкова отворени, колкото ги беше оставила сутринта, за да пусне речния полъх в жилището си.

Не че очакваше друго от Аробин – просто ù напомняше, че макар и крал на асасините, със зъби и нокти си беше осигурил тази самозвана титла.

Сякаш по сценарий небесата се отвориха точно в този момент и шумният порой отми тежката тишина в стаята.

Елин дръпна единия край на панделката от смарагдова коприна, с която бе овързана кремавата кутия. Вдигна капака и дълго време се взира в плата под него. Бележката гласеше: Позволих си да направя някои подобрения. Забавлявай се.

Гърлото ù се стегна, ала извади костюма от специална черна материя – плътно прилепваща, дебела и гъвкава като кожа, но без блясъка и запарването. Под сгънатия костюм намери чифт ботуши. Бяха почистени от последния път, когато ги беше обувала преди години, и черната им кожа изглеждаше все така мека и еластична, а изваяните жлебове и скритите в тях остриета бяха идеално запазени.

Към тежките ръкави на костюма бяха прикрепени стигащи до лакътя предпазни ръкавици, по чиято дължина се криеха тънки, смъртоносни мечове.

Не беше виждала тази дреха, нито пък я беше обличала, откакто... Надникна към празното място над камината. Поредното изпитание, макар и по-скромно. Аробин проверяваше доколко е способна да му прости и да забрави миналото, какво е готова да понесе, за да работи с него. Беше ù купил костюма преди години, плащайки безбожна сума на един майстор изобретател от Мелисанде, който ù го изработи ръчно по нейна мярка. Аробин държеше двамата му най-добри асасини да са облечени подобаващо, затова ù направи такъв подарък – един от многото, с които я отрупваше като компенсация, задето я преби, а после я изпрати в Червената пустиня на обучение. И двамата със Сам редовно понасяха жестоки побои заради неподчиненията си, но кралят на асасините накара Сам да плати за своя костюм. А за капак му възлагаше второстепенни мисии, за да не изплати бързо дълга си.

Елин остави дрехата обратно в кутията и започна да се съблича, вдишвайки мириса на мокър камък, лъхащ през отворените прозорци.

Добре тогава, щеше отново да влезе в ролята на всеотдайно протеже. Щеше да следва плана му, макар че възнамеряваше да го промени леко, само колкото е нужно. Беше готова да убива, да продава плътта си, да се унижава... но да спаси Едион.

Два дни – само два дни – до срещата им, до момента, в който щеше да се увери, че е оцелял през всичките години на раздялата им. И дори да я изругаеше, да я заплюеше, както в общи линии бе сторил Каол... щеше да си е струвало. Гладката мека материя зашепна по кожата ù, докато нахлузваше костюма върху голото си тяло. Колко типично за Аробин да не спомене какви подобрения е направил – да превърне изживяването в рискована загадка, която сама да разбули... стига да оцелееше.

Размърда се в него, като внимаваше да не задейства механизма, който изваждаше скритите остриета. Опипа го за други тайни оръжия и трикове, после му позволи да я обгърне изцяло и закопча ботушите на краката си.