Кралица на сенките

– Волята ти е заповед за мен, Водачке на Крилото.

От чиято и да било друга уста, дори от тази на Сорел, почтителното обръщение щеше да прозвучи нормално, очаквано. Защото никой от останалите не би посмял да го изрече с такъв тон.

Манон стрелна ръка толкова бързо, че дори Астерин не можа да реагира.

Стисна врата на братовчедка си и железните ù нокти се впиха в меката плът под ушите ù.

– Още една стъпка в грешната посока, Астерин, и тези – Манон забоде ноктите си още по-надълбоко и по бронзовата шия на вещицата текнаха струйки синя кръв – ще достигнат целта си.

Не я интересуваше, че двете се сражаваха рамо до рамо от цял век, че Астерин беше най-близката ù родственица и че бе излизала на тепиха множество пъти, за да защитава мястото ù на наследница. Щеше да я умъртви в мига, в който се превърнеше в безполезна напаст. И ù позволи да види всичко това в очите ù.

Погледът на Астерин отскочи към кървавочервената пелерина върху гърба на Манон – същата, която баба ù ù нареди да вземе от онази крочанска вещица, след като Манон бе прерязала гърлото ù в Омега. Красивото, пламенно лице на Астерин се смрази и от устата ù се пророни една дума:

– Разбрано.

Манон пусна гърлото ù и изтръска синята ù кръв от ноктите си. После се обърна към Тринадесетте, вече застанали мълчаливо, със сковани гърбове до уивърните си.

– Излитаме. Сега.

* * *

Абраксос шаваше под нея, докато Манон яхваше седлото, съзнавайки, че една грешна стъпка върху дървената му греда можеше да ù коства много дълго и съвсем необратимо падане.

Под тях на юг блещукаха безброй лагерни огньове и пушекът от ковачниците наоколо се издигаше в облаци, замъгляващи звездното лунно небе. Абраксос изръмжа.

– Знам, знам, и аз съм гладна – отвърна Манон, спусна тънката предпазна ципа върху очите си и затегна здраво каишите, които щяха да я задържат в седлото.

Отляво и отдясно Астерин и Сорел яхнаха уивърните си и зачакаха знак от нея. Раните на братовчедка ù вече зарастваха. Манон отправи поглед надолу към безпощадното спускане, успоредно на кулата, и напред – към планинските зъбери и откритото небе отвъд тях. Навярно затова смъртните глупци бяха настояли всички ездачи с уивърните си да долетят до Морат през Омега, за да не се уплашат от върлите височини дори в най-ниските части на крепостта.

Хладовит, зловонен вятър обрули лицето ù и запуши носа ù. Умолителен, пресипнал крясък отекна откъм кухите недра на планината – после затихна. Време беше да потеглят, ако не за лов на храна, то поне колкото да се измъкнат от това гнило място за няколко часа.

Манон сръга с крака обсипаните с белези, пергаментови страни на Абраксос и подсилените му с паешка коприна криле проблеснаха като злато на светлината от далечните огньове.

– Лети, Абраксос – прошепна му тя.

Уивърнът вдиша гигантска глътка въздух, прибра крила плътно до тялото си и падна надолу.

Така обичаше – да се катурва от гредата си, сякаш получил смъртен удар.

Явно имаше дяволско чувство за хумор.

При първата му такава проява Манон го беше нахокала. Сега вече го правеше само за да парадира – уивърните на останалите воини от Тринадесетте трябваше да отскочат нагоре и напред и чак след това да се устремят надолу, тъй като едрите им тела не бяха пригодени за толкова изкусни скокове.

Манон държеше очите си отворени, докато се спускаха стремглаво, брулени от вятъра. Усещаше Абраксос като топла грамада под себе си. Харесваше ù да гледа смаяните, ужасени лица на простосмъртните, да вижда колко близо минава драконът ù до каменната стена на кулата, до назъбените черни канари, преди...

Абраксос разгърна криле и направи остър вираж, а светът се килна на една страна, после остана зад тях. От гърлото му се изтръгна свиреп рев, който отекна по всеки камък на Морат и даде тон на останалите уивърни. По външното стълбище на една от кулите вървеше слуга с кошница с ябълки в ръце, който изкрещя панически и изтърва товара си. Ябълките се търкулнаха една подир друга надолу по извитите стъпала, образувайки червено-зелен водопад, чийто тропот прокънтя в ритъм с чуковете от ковачниците.

Абраксос прелетя над тъмната армия, над щръкналите върхове, следван от могъщите Тринадесет.

Еженощните полети ù носеха странна тръпка, само тя и отрядът ù от вещици – войска, способна да сее разруха из цели градове. Абраксос остави планината зад гърбовете им и закръжи над нивята преди река Акантус.

Повечето хора бяха напуснали тези земи – някои бяха станали жертва на войни или нечия жажда за кръв. Но все още се намираха човеци, ако знаеш къде да ги търсиш.

Полумесецът се издигаше високо в небето – наричаха го Старешкия сърп. Удачна нощ за лов, стига суровото лице на богинята да бдеше над тях, макар че тъмнината на новолунието – Старешката сянка – винаги бе за предпочитане.

Но поне Сърпът хвърляше достатъчно светлина, че Манон да оглежда земята.

Вода – простосмъртните неизменно устройваха селищата си край водата, затова насочи Абраксос към езерото, което бе мернала преди седмици, но още не беше проучила.