Кралица на сенките

Веста кимна и се втурна по един притъмнял коридор. Водачката направи жест с брадичка към Лин, която ù се подсмихна дяволито и хукна по петите на Веста. Манон, Втората и Третата изкачиха мълчаливо рушащото се стълбище на кулата, където се разполагаше личното гнездо на Тринадесетте. Денем уивърните им седяха по масивните греди, щръкнали от външните стени на кулата, за да дишат свеж въздух и да наблюдават военния лагер далеч, далеч под тях. Нощем влизаха в гнездото да спят, всеки привързан с верига към отреденото му място.

Така беше много по-удобно, отколкото да ги заключват във вонящите килии в недрата на планината с останалите уивърни от кавалерията, където единствено щяха да се разкъсват едни други на парчета и да излитат със сковани крила. Бяха опитали да ги държат там – веднъж, в самото начало. Абраксос се развилня, умъртви половината дракони от килията си и така освирепи всички останали, че едва не срутиха цялата крепост. Час по-късно Манон отреди тази кула за Тринадесетте. Като че ли странната миризма дразнеше и Абраксос.

Но тук, в гнездото, животинската смрад му беше позната, приветлива. Кръв, изпражнения, слама и кожа. И почти никаква следа от онзи необясним мирис – навярно защото се намираха толкова нависоко, че вятърът го отнасяше.

Сламата по пода скърцаше под ботушите им. Посрещна ги хладният полъх откъм огромната дупка в покрива, пробита от мъжкаря на Сорел, така че другарите му да не се чувстват в клетка – и за да може Абраксос да гледа звездите нощем, както обичаше.

Манон огледа хранилките в центъра на помещението. Никой от уивърните не беше докоснал месото и пшеницата, донесени от смъртните слуги, които поддържаха гнездото. Един от мъжете им слагаше прясно сено, но Манон му показа железните си зъби и той се запрепъва надолу по стълбището, оставяйки миризмата на страха си като мазно петно във въздуха.

– Четири седмици – пророни Астерин. Надникна през един от многото открити сводове към гредата, където беше кацнал светлосиният ù уивърн. – Четири седмици без нито една мисия. Какво правим тук изобщо? Кога ще видим действие?

Ограниченията наистина започваха да обтягат нервите на всички. Позволено им беше да летят само нощем, за да не ги виждат, а зловонието на онези мъже, каменните стени, ковачниците, витите проходи на безкрайната крепост изчерпваха лека-полека търпението на Манон. Дори малката планинска верига, в която се издигаше крепостта, представляваше само масив от голи скали и не допускаше нито следа от пролетта, обгърнала повечето земи. Мъртво, гробовно място.

– Ще действаме, когато ни наредят – обясни Манон на Астерин, впервайки поглед в залязващото слънце. Скоро, веднага щом огненото кълбо се скриеше зад назъбените черни чукари, щяха да полетят. Стомахът ù изкъркори. – И ако възнамеряваш да се опълчваш срещу заповедите ни, Астерин, на драго сърце ще те заменя.

– Не се опълчвам срещу нищо – отвърна Астерин, впивайки очи в нейните за по-дълго, отколкото повечето вещици смееха. – Но пропиляваме уменията си, докато седим тук, затворени от херцога като кокошки в кафез. Изгарям от желание да го изкормя този червей.

– Съветвам те да потискаш такива желания, Астерин – обади се Сорел. Третата на Манон, с бронзова кожа и телосложение на таран, наблюдаваше неотлъчно рѓзките, смъртоносни движения на Втората и погасяваше пламъка ù още откакто бяха малки вещици.

– Кралят на Адарлан няма право да краде уивърните ни. Не и сега – рече Астерин. – Май е най-добре да се преселим по-надълбоко в планината и да вдигнем лагер там, където поне въздухът е свеж. Не виждам смисъл да висим тук.

Сорел изръмжа предупредително, но Манон вирна рязко брадичка – безмълвна заповед към едрата вещица да не се меси – и пристъпи към Втората си.

– Последното нещо, което ми трябва точно сега – процеди водачката в лицето на Астерин, – е оная смъртна твар да се усъмни в отзивчивостта на Тринадесетте.

Вземи се в ръце. И ако чуя да разпространяваш подобни страсти сред разузнавачите си...

– Смяташ, че бих злословила по твой адрес пред подчинените ти? – Астерин тракна с железни зъби.

– Смятам, че и на теб, и на всички нас ни е омръзнало да клечим в тая дупка, но ти имаш навика да изказваш мнението си на глас и да обмисляш последиците със закъснение.

Астерин открай време беше такава и именно заради тази ù жар Манон я избра за своя Втора преди век. Тя носеше пламъка, за разлика от каменния нрав на Сорел... и ледения на Манон.

Със залеза и останалите от Тринадесетте започнаха да се прибират. Само бегъл поглед към Манон и Астерин им беше нужен да не ги доближават и да извърнат очи от тях. Веста дори отправи молитва към Триликата богиня.

– Искам единствено Тринадесетте, всички Черноклюни, да извоюват славата си на бойното поле – обясни Астерин, без да свежда поглед пред яростния взор на Манон.

– Така и ще стане – обеща Манон с достатъчно силен глас, че всички останали да чуят. – Но дотогава запази самообладание, в противен случай ще ти отнема уивърна, докато не реша, че си достойна да летиш с нас.

Астерин наведе очи.