Кралица на сенките

Удобно настанен в сенките на уединеното сепаре с чаша вино пред себе си, Аробин изглеждаше точно както при последната им среща – изваяни аристократични черти, копринена кестенява коса до раменете и тъмносиня туника с изящна изработка и уж небрежно разкопчано деколте, разкриващо мускулестите му гърди. Никакви медальони или ланци. Беше преметнал едната си дълга, добре оформена ръка през облегалката на пейката и белязаните му, загорели от слънцето пръсти барабаняха в ритъм с музиката.

– Добра среща, скъпа моя – измърка той и ярките му очи просветнаха дори в тъмнината.

Не се виждаха други оръжия с изключение на красивата рапира на единия му хълбок, чийто богато украсен ефес се извиваше като златен зефир – единствен външен белег на кралското охолство, в което живееше.

Елин седна на пейката срещу него, усещайки затопленото от Каол дърво под себе си. Кинжалите ù се впиваха в кожата ù при всяко движение. Голдрин натежаваше осезаемо от едната ù страна. Бе скрила масивния рубин в дръжката му под пелерината си. Съзнаваше колко безполезно е легендарното му острие в толкова тясно пространство – именно затова Аробин беше избрал сепарето за срещата им.

– Същият си си – коментира тя. Облегна се назад на твърдата пейка и свали качулката си. – Рифтхолд продължава да ти се отразява все така добре.

Вярно беше. Аробин наближаваше четиридесетте, но си оставаше също толкова чаровен, спокоен и хладнокръвен като в онези тъмни дни в Асасинската крепост след смъртта на Сам.

Чакаха го много, много грехове за изкупване от онова време.

Аробин я огледа бавно и умислено.

– Май предпочитам естествения цвят на косата ти.

– Предпазни мерки – обясни тя, кръстоса крака и плъзна също толкова внимателен поглед по него.

Не виждаше Амулета на Оринт, кралската реликва, която открадна от нея, когато я намери полумъртва на брега на Флорин. Излъга я, че ценният талисман, тайно съдържащ третия и последен от Ключовете на Уирда, е потънал в реката.

Цели хиляда години предците ù бяха носили амулета, без да подозират каква сила крие, и той бе превърнал кралството им – нейното кралство – в могъщо владение. Благоденстващо, безопасно място, идеал за подражание на всички кралски дворове по света. Въпреки това никога не видя Аробин с верижка около врата. Навярно го беше скътал някъде в крепостта.

– Нямам желание да се връщам в Ендовиер – отбеляза тя.

Сребристите му очи проблеснаха. Елин едва се сдържа да не грабне единия кинжал и да го хвърли по него.

Но точно в момента прекалено много зависеше от него, за да го убива. Доста време бе имала за размисли върху това как и какво иска да направи. Нямаше да спечели нищо, ако сложеше край на всичко още тук и сега. Особено при положение че между Аробин и Каол се мътеше нещо.

Вероятно затова кралят на асасините я беше примамил тук – за да го види с Каол... и да се поколебае.

– О, да – отвърна той. – И аз не бих искал отново да попаднеш в Ендовиер.

Макар че, ако трябва да съм откровен, последните две години са те направили още по-възхитителна. Зрелостта на жена ти отива и изглеждаш превъзходно. – Той килна глава настрани и Елин се досети какво ще каже още преди да се е поправил. – А може би е от кралската корона?

От цяло десетилетие не бяха говорили така прямо за наследството ù и за титлата, която той самият ù помогна да изостави и намрази. От време на време я споменаваше уж мимоходом, за да ù напомни, че му е длъжница. Но нито веднъж не я бе нарекъл с истинското ù име – дори когато я намери на замръзналия речен бряг и я отнесе в Гилдията на асасините.

– И защо реши, че проявявам интерес към нея? – попита небрежно тя.

Аробин сви широките си рамене.

– Човек не бива да вярва на клюки, но преди около месец от Вендлин се чу новина, че една изгубена кралица спретнала доста зрелищно посрещане на вражески легион от Адарлан. Всъщност, ако не се лъжа, прозвището, което изтънчените ни приятели от империята са ù отредили, е „огнедишаща кралска кучка“.

В интерес на истината, това ù се стори забавно – дори ласкаещо. Знаеше, че рано или късно ще плъзне мълва за сблъсъка ù с генерал Нарок и тримата други валгски принцове, пропълзели като змии в човешки тела. Просто не беше подозирала, че ще се случи толкова скоро.

– В наши дни хората вярват на какво ли не.

– Така си е – съгласи се Аробин.

В отсрещния край на пивницата тълпа пияници изрева възторжено на бойците в ямата. Кралят на асасините обърна поглед към тях с бледа усмивка на лице.

От почти две години Елин не се беше нареждала сред същата тази тълпа, наблюдавайки как Сам предизвиква значително по-слаби бойци, за да припечели достатъчно пари за бягството им от Рифтхолд и Аробин. Няколко дни по-късно тя се озова в затворнически фургон на път към Ендовиер, а Сам...

Така и не разбра къде бяха погребали Сам, след като Рурк Фаран – протеже на Йоан Джейн, разбойническия главатар на Рифтхолд – го бе изтезавал и убил. Тя уби Джейн собственоръчно, запращайки кинжал в месестото му лице. А Фаран...