Кралица на сенките

В „Подземието“ имаше твърде много очи, за да избърше бузата си, където я гъделичкаше призрачният отпечатък от устните на Аробин, и да потърка ухото си, където още усещаше топлия му дъх.

Кучи син. Погледът ù обходи бойните ями от другата страна на пивницата, проститутките, изкарващи прехраната си с тежък труд, мъжете, които стопанисваха тази дупка и твърде дълго печелеха от кървища, тъга и болка. Почти виждаше Сам пред себе си – как се бие млад, силен и великолепен. Подръпна ръкавиците си. Много, много хора трябваше да си платят, преди да напусне Рифтхолд и да си върне трона. И разплащането започваше още сега. За щастие, беше в кръвожадно настроение.

Но всеки момент или Аробин щеше да ù погоди някой номер, или хората на адарланския крал щяха да проследят внимателните ù стъпки от пристанището до тук. Все някой щеше да я потърси – и то до секунди, ако съдеше по крясъците зад металната входна врата и последвалата ги пълна тишина. Поне тази част от плана ù оставаше непроменена. С Каол щеше да се занимава по-късно.

Взе една от медните монети, оставени от Аробин на масата, и се изплези първо на свирепия, безмилостен профил на краля от едната ù страна, после и на стръвния уивърн от другата. Ези – Аробин я беше предал отново. Тура – хората на краля. Желязната врата над стълбището се отвори със страдалческо скърцане и хладният нощен въздух нахлу в пивницата.

Тя метна монетата с палец и вяла усмивка на лице.

Парђта още се въртеше, когато четирима мъже с черни униформи и страховити оръжия изникнаха на върха на каменните стълби. Накрая тупна на масата и двукракият дракон лъсна под смътната светлина, а Елин Галантиус вече беше готова за кръвопролития.

4

Едион Ашривер знаеше, че му предстои да срещне смъртта си – и то скоро. Не си правеше труда да се пазари с боговете. И бездруго досега не бяха отговаряли на молбите му.

В годините си на воин и генерал бе живял с мисълта, че ще умре по един или друг начин – за предпочитане на бойното поле в подвиг, който дълги години щяха да възпяват край лагерните огньове.

Но не такава смърт го очакваше.

Или щяха да го екзекутират по време на някое зрелищно събитие, организирано специално в негова чест, или щеше да си пукне в тая воняща, влажна килия от инфекцията, която бавно, но сигурно унищожаваше тялото му.

Беше започнала като малка рана от едната страна на тялото му, придобита преди три седмици, докато се беше съпротивлявал на кръволока, убил Сорша. Успя да укрие от стражите кървавия разрез между ребрата си с надеждата, че ще умре или от кръвозагуба, или от инфекция, преди кралят да е имал възможност да го използва срещу Елин.

Елин. Екзекуцията му щеше да е капан за нея, примамка. А той нямаше намерение да го позволи.

Просто не беше очаквал да боли чак толкова.

Скриваше треската от презрително ухилените стражи, които го хранеха и пояха два пъти дневно, като се преструваше, че бавно потъва в мълчалива депресия, и ги залъгваше, че са успели да прекършат пресметливото, ругаещо животно.

Проклетите страхливци не смееха да се доближат до килията му и не забелязваха, че е спрял да се бори с веригите, които не му позволяваха да направи повече от няколко крачки. Не забелязваха, че вече почти не се изправя, освен по физиологични нужди. Подобен разпад не беше новост за тях.

Поне не му натрапиха от онези нашийници, макар че видя такъв до кралския престол в нощта, когато всичко отиде по дяволите. Можеше да се обзаложи, че нашийникът от Камъни на Уирда е предвиден за сина на краля – и се молеше принцът да му се е опълчил.

Едион се намести върху леглото от плесенясало сено и едва сдържа вопъла си, когато болката избухна в ребрата му. Ставаше все по-зле и по-зле с всеки изминал ден. Рядката му елфическа кръв беше единственото нещо, което го държеше жив и се бореше отчаяно да го изцери, но скоро инфекцията щеше да надвие дори безсмъртната благодат във вените.

Щеше да е такова облекчение, такова блаженство да знае, че не могат да го използват срещу нея и че скоро ще види онези, които тайно бе съхранявал в натрошеното си сърце толкова години наред.

Затова преглъщаше треската, жестокото гадене и агонията. Скоро – съвсем скоро Смъртта щеше да го приветства.

Само се надяваше Смъртта да пристигне преди Елин.

5

В крайна сметка май се очертаваше да пролеят нейната кръв, осъзна Елин, докато препускаше по криволичещите улици на бедния квартал. Беше прибрала окървавените си кинжали в ножниците им, за да не оставя следа от алени капки след себе си.

Благодарение на месеците, прекарани в тичане из Камбрийските планини с Роуан, дишането ù оставаше стабилно, а съзнанието ù – бистро. Явно след сблъсъка с кожоходите, спасяването от древни същества с размерите на малки колиби и изпепеляването на четирима демонски принцове, двадесетте души по петите ù вече не можеха да я уплашат.