Кралството

Мартинсен си тръгна. Качих се в спалнята, легнах на двойното легло, притиснах възглавницата към лицето си и вдъхнах почти изветрялото ухание от Шанън. Слаб, сладостен аромат, който след няколко дни щеше да изчезне. Отворих гардероба до нейната половина от леглото. Беше празен. Карл отнесе повечето ѝ дрехи в Барбадос, а другите изхвърли. Във вътрешността на тъмния гардероб обаче съзрях нещо. Шанън сигурно ги беше намерила някъде в къщата и ги бе скътала тук: чифт ръчно плетени бебешки терлички — трогателно смешно мънички. Неволно се усмихнах. Беше ги плела баба, татковата майка. Мама ни беше разказвала, че първо съм ги носил аз, а после — Карл.

Слязох долу в кухнята.

През прозореца видях широко отворената врата на хамбара. Вътре проблесна запалена цигара. Приклекнал, Курт Улсен оглеждаше нещо на пода.

Извадих бинокъла.

Курт плъзна пръст по дюшемето. Досетих се какво е забелязал. Следите от крика по меките дървени дъски. Отиде до боксовия чувал, прикова поглед в нарисуваното там лице. Удари го с юмрук уж ей така, да пробва. Навярно Вера Мартинсен му бе съобщила, че КРИПОС си стягат багажа и се прибират. Улсен обаче нямаше да се откаже. Някъде прочетох, че на тялото са нужни седем години да обнови всичките си клетки, включително мозъчните; тоест, на всеки седем години ние сме кажи-речи нови. Ала нашата ДНК, програмата, която предопределя функциите на нашите клетки, не се подновява. Ако отрежем от себе си косъм, нокът или парченце кожа, там ще израсне същият косъм, същият нокът, същата кожа. Ще се възпроизведе. Новите мозъчни клетки не се отличават от старите; те наследяват голяма част от спомените и натрупания опит. Ние не се променяме. Правим същите избори, повтаряме същите грешки. Какъвто бащата, такъв и синът. Ловец по рождение като Курт Улсен ще продължи да ловува. Убиецът пак ще убие. Това е нескончаем цикъл, подобен на предизвестената орбита, по която се движат планетите, подобен на периодичната смяна на сезоните.

На излизане от хамбара Курт Улсен рязко се закова намясто, наведе се, взе нещо и го вдигна срещу светлината. Беше една от поцинкованите кофи. Нагласих бинокъла на фокус. Курт огледа внимателно дупките от куршума: по една от двете страни на кофата. След малко я остави, качи се в колата си и потегли.

Къщата опустя. Бях сам-самичък. Така ли се е чувствал и татко, макар и с още трима души около себе си?

От запад се разнесе нисък, заплашителен тътнеж. Насочих бинокъла натам.

По северния склон на планината Отертин се свличаше лавина. Тежкият мокър сняг рукна стремглаво надолу и се стовари върху заледеното Бюдалско езеро. Оттам изригна фонтан.

Да, пролетта настъпваше неумолимо.