Кралството

— Нямам предвид първата инвеститорска среща, която се състоя тук, а времената, когато аз, моят брат и голяма част от присъстващите в тази зала, се срещахме тук на вечеринки. След няколко чашки набирахме достатъчно самочувствие и започвахме да се перчим и да се кълнем какви успехи ще постигнем занапред. Или питахме най-големия фукльо от миналата вечеринка докъде я е докарал с грандиозния си план. Един се хилеше подигравателно, друг псуваше, а по-докачливите дори налитаха на бой.

Правостоящите в залата се разсмяха.

— Но когато следващата година някой ни попита какво стана с хотела, с който ние в Ус толкова се фукахме, ще му отговорим, че сме го построили. И то цели два пъти.

Множеството изригна в ликуващи възгласи. Нервно пристъпвах от крак на крак. Гадене душеше гърлото ми, главоболие туптеше ритмично зад очите, изпитвах остра болка в гърдите, каквато навярно се усеща при инфаркт. Опитвах се обаче да не мисля, да не чувствам. Засега, изглежда, Карл се справяше по-добре от мен. Нима бях изненадан? Та той безспорно беше по-хладнокръвният от двама ни. Беше наследил темперамента на мама. С пасивното си, равнодушно поведение навремето тя ставаше съучастник на татковите издевателства.

От трибуната Карл разпери ръце — приличаше на конферансие на цирков спектакъл.

— Присъствалите на официалното откриване по-рано тази вечер разгледаха визуализации и се запознаха какъв великолепен хотел ще стане. По план сега на сцената до мен трябваше да е главният архитект, моята съпруга Шанън Алейн Опгор. Навярно ще се присъедини към нас по-късно, но в момента лежи вкъщи, защото така става, когато в себе си носиш не само архитектурни рожби…

Настана едносекундна тишина. И отново избухнаха одобрителни възгласи, последвани от тропане с крака.

Не издържах повече. Завтекох се към изхода.

— А сега, скъпи съселяни, моля посрещнете…

Проправих си път сред тълпата, изтичах навън и едва успях да се скрия зад ъгъла на сградата, преди гърлото ми да се напълни и бълвочът от устата ми да плисне върху земята пред мен. Струята се изтласкваше с мъчителни контракции. Онова вътре в мен напираше да излезе, както при раждане. След като най-сетне свърши, се свлякох на колене, празен, съсипан. Отвътре чух как хлопка отмерва такта на парчето, с което Род и компания традиционно откриваха участията си: „Honky Tonk Women“ на „Ролинг Стоунс“. Опрях чело о стената на сградата и се разридах. От мен обилно се стичаха сополи, сълзи и лиги, смърдящи на повръщано.

— Божичко — чух глас зад гърба си. — Да не би най-после някой да е напердашил знаменития побойник Рой Опгор?

— Престани, Симон! — скастри го женски глас. Усетих ръка върху рамото си. — Всичко наред ли е, Рой?

Извърнах се наполовина. Грете Смит си бе завързала червена забрадка на главата. Всъщност ѝ отиваше.

— Да. Пих някакъв кофти домашен алкохол — промърморих. — Благодаря за загрижеността.

Плътно прегърнати, двамата продължиха към паркинга.

Изправих се и тръгнах към брезовата горичка. Меката морава под краката ми се люлееше, пропита с вода от стопения сняг. Издухах си носа, изплюх насъбраната кисела слюнка и си поех дъх. Вечерният въздух още хладнееше, но бе добил по-различен вкус, от него лъхаше обещание, че нещата ще се променят към нещо ново и по-добро. Само дето недоумявах какво ли ще да е то.

Застанах под оголено дърво. Изгрялата луна сипеше загадъчна светлина върху Бюдалското езеро. След няколко дни ледът щеше да се натроши, а течението — да отнесе късовете. Тук, при нас, нещата започнат ли да се пропукват, всичко се разпада бързо-бързо.

До мен се появи фигура.

— Какво прави тундровата яребица, когато лисицата ѝ отмъкне яйцата? — попита ме Карл.

— Снася нови — отвърнах.

— Когато си млад и родителите ти разправят такива неща, ти си мислиш „ама че врели-некипели“. И един ден внезапно разбираш какво са имало предвид. Странно, а?

Свих рамене.

— Красиво е, нали? — продължи Карл. — Най-после пролетта дойде и при нас.

— Да.

— Кога ще се върнеш?

— Къде?

— В Ус.

— За погребението.

— Тук няма да има погребение. Ще изпратя ковчега в Барбадос. Питам кога ще се пренесеш обратно тук.

— Никога.

Карл се разсмя, все едно му бях разказал виц.

— Дори сега да не го осъзнаваш, ще се прибереш преди края на тази година, Рой Опгор.

И ме остави сам.

Стоях дълго. Накрая вдигнах очи към луната. Прииска ми се да беше по-голяма, като планета, нещо, действително годно да ми помогне да поставя себе си и другите, нашите трагедии и припряно живяния ни живот в по-широка перспектива. Нуждаех се от това. От знак, че всичко това — Шанън, Карл и аз, татко и мама, чичо Бернард, Сигмюн Улсен, Вилум Вилумсен и датският му главорез — е съвсем преходно, тутакси потъва в забрава, не е нищо повече от мигновение във вселенския безкрай. Ние, хората, разполагаме с една-едничка утеха: абсолютно нищо няма значение. Нито да опазиш земите си. Нито да се сдобиеш със собствена бензиностанция. Нито да се събудиш с любимия си човек. Нито да видиш как детето ти пораства.

Факт. Всичко е незначително.

Но, разбира се, луната беше твърде малка да ми донесе жадуваната утеха.

71