Кралството

Погледът му се насочи към мен. Може би още не беше видял как държа камъка вдигнат към небето. Или не разбираше какво означава. Или пък беше стигнал, докъдето и аз: не даваше пет пари. Усещах силата на тежестта да притегля камъка — той се стремеше надолу, искаше да смачква, дори нямаше нужда да използвам сила. Ако спра да му противодействам, ако престана да удържам камъка на една ръка разстояние от брат ми, камъкът ще изпълни предназначението си, помислих си аз. Карл престана да реве. Усетих как дясната ми ръка се налива с млечна киселина. Отстъпих. Предадох се на тежестта на камъка. Но в същия миг го видях. Като проклето ехо от детството. Погледът му. Проклетият смирен, безпомощен поглед на по-малкото ми братче. И в гърлото ми заседна едновремешната буца. Замалко да се разридая. Пак. Оставих се на тежестта на камъка, придадох му допълнителна скорост и го стоварих силно върху земята. Усетих как ударът се разпространи чак до рамото ми. Седях и пъхтях като шибано ловджийско куче.

Поех си дъх, преметнах крак от неподвижно лежащия Карл. Най-сетне безмълвен. Очите — широко отворени, сякаш най-после е прозрял всичко. Седях до него и гледах Отертин. Нашият безгласен свидетел.

— Доста близо до главата ми беше — простена Карл.

— Не достатъчно близо.

— Добре. Прецаках нещата — въздъхна той. — Изкара ли си вече гнева?

Извадих кутийка снус от джоба на панталона си.

— Като стана дума за камъка и за главата ти — подхванах, без изобщо да ми пука дали Карл долавя как трепери гласът ми — като я намерят в гората и видят на какво прилича главата ѝ, какво според теб ще си помислят?

— Че някой я е убил, предполагам.

— И кой ще е първият заподозрян?

— Съпругът?

— Който според публикация в „Истински престъпления“ е виновен в осемдесет процента от случаите. Особено ако няма алиби за часа на убийството.

Карл се надигна на лакти.

— Добре, батко. Какво ще правим?

Правим. Ама разбира се.

— Дай ми няколко секунди — промърморих.

Огледах се. Какво виждах?

„Опгор“. Малка къща, хамбар и парче земя. Какво представляваше всъщност „Опгор“? Шестбуквено название, семейство, от което са останали двамина живи. Защото какво е семейството по своята същност? История, която си разказваме, защото семейството е необходимо, защото в течение на няколко хилядолетия се е показало като добре функционираща единица за взаимодействие? Да, защо не? Или съществува нещо отвъд чисто прагматичното, нещо в кръвта, което свързва дълбоко родители и деца? Казват, че с въздух и любов не се живеело. Но и без тях не се живее, дявол да го вземе. А ако ние, хората, искаме нещо, то е да живеем. Усещах го сега, навярно още по-силно, защото смъртта лежеше в багажника пред очите ни. Усещах, че ми се живее. И затова се налагаше да направим, каквото трябва. Всичко зависеше от мен. И трябваше да се направи сега.

— Най-напред да те питам нещо — подхванах. — Когато проверявах кадилака през есента, препоръчах на Шанън да смените спирачните маркучи и жилото на газта. Сменихте ли ги?

— Какво? — изкашля се Карл, притискайки стомаха си с ръка. — Шанън не ми е казвала и дума по въпроса.

— Добре. Значи имаме късмет. Ще я преместим на предната седалка. Преди да измиеш кухнята и багажника, обери кръвта и я размажи по волана, по седалката и по таблото. Ясно?

— Ъъъ… да. Ама…

— Ще намерят Шанън и кадилака в Хюкен. Това ще обясни травмите по главата.

— Но… това ще е третата кола, катастрофирала в Хюкен. Полицията ще почне да си задава въпроси.

— Сигурно. Като видят обаче износените части, за които те питах, ще го отдадат на нещастен случай.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Тънък оранжев слой поръбваше Отертин, когато аз и Карл задвижихме тежкото черно возило. Шанън изглеждаше толкова мъничка зад големия волан. Бутнахме колата и тя бавно продължи по инерция едва ли не неохотно, а чакълът хрускаше под гумите. Под „перките“ светеха два тесни, вертикално разположени червени фара. Кадилак „Де Вил“. Конструиран във времената, когато американците правели колите като космически кораби, които да те отведат чак в космоса.

Взирах се втренчено в колата. Жилото за газта явно не се беше върнало, защото кадилакът набираше скорост. Този път ще се случи, помислих си. Този път ще се възнесе към небето.

Тя ми беше споделила, че според нея бебето е момче. Тогава аз си замълчах, но, разбира се, не се стърпях да не започна да въртя мъжки имена в ума си. Не ми се вярваше Шанън да приеме да го кръстим Бернард, но само това име ми хрумна.

Карл обви рамото ми с ръка.

— Само теб имам, Рой.

И аз имам само теб, помислих си. Двама братя насред пустиня.

70

— За мнозина от нас в момента се намираме в изходна позиция — каза Карл.

Стоеше на сцената в Ортюн, пред стойка с микрофон, който след малко щеше да отстъпи на Род и неговата банда.