Кралството

— Благодаря. — Мартинсен пое чашата с кафе от протегнатата ми ръка. Наведе се към кухненския плот и надзърна през прозореца. Служебният автомобил на КРИПОС и ланд роувърът на Улсен още стояха до Козия завой.

— И не открихте нищо? — попитах.

— Не, разбира се.

— Защо смяташ, че се подразбира?

Мартинсен въздъхна и се огледа, за да се увери, че все още сме сами в кухнята.

— Честно казано, при обичайни обстоятелства щяхме да отхвърлим молбата за подкрепление по повод на произшествие, което очевидно е било нещастен случай. Когато вашият ленсман се свърза с нас, повредата в колата, явно пряка причина за катастрофата, вече беше установена. Масивните наранявания на жертвата са типични при падания от такава голяма височина. Местният лекар не можа, разбира се, да определи с точност кога е настъпила смъртта, като се има предвид, че отне цяло денонощие, докато го спуснат в Хюкен, но предполага, че жертвата е излетяла в пропастта някъде между шест следобед и дванайсет в полунощ.

— Тогава защо си направихте труда да биете път дотук?

— Ами, първо, защото вашият ленсман настоя. Само дето не ни вдигна скандал по телефона. Убеден е, че съпругата на брат ти е била убита. Според статистика в някакво специализирано списание в осемдесет процента от случаите на съмнителна смърт на омъжени жени виновникът е съпругът. А ние в КРИПОС се стараем да поддържаме добри отношения с ленсманските служби. — Мартинсен се усмихна. — Много хубаво кафе, впрочем.

— Благодаря. А друга причина имаше ли?

— Друга причина?

— Нали ленсманът бил първата?

Мартинсен се усмихна и ме погледна със сините си очи. Не успях да преценя доколко погледът ѝ е чисто професионален. Отместих очи. Чисто и просто аз не бях там. Пък и съзнавах, че ако ѝ позволя да се вгледа дълбоко и продължително в очите ми, ще съзре раната.

— Оценявам откровеността ти, Мартинсен.

— Вера.

— И все пак не изпитваш ли известни подозрения, при положение че три автомобила са изхвърчали в една и съща пропаст, а в момента разговаряш с брата на човек, поддържал близки отношения с всички загинали?

Вера Мартинсен кимна.

— Не съм забравила това нито за секунда, Рой. Всеки път Улсен ми напомня колко произшествия са станали в този пътен участък. Сега развива теорията, че първата злополука тук също е била убийство. Иска да проверим дали спирачните маркучи на най-долния кадилак не са били умишлено пробити.

— Кадилакът на баща ми. — Надявах се, че запазвам каменното си изражение. — Проверихте ли?

Мартинсен се разсмя.

— Първо, въпросният кадилак лежи смачкан под два автомобила. Второ, дори и да открием нещо, случаят е от преди осемнайсет години и давността е изтекла. Трето, аз се ръководя от онова, което се нарича здрав разум и логика. Имаш ли представа колко коли в Норвегия излитат от пътя годишно? Около три хиляди. На колко места? На по-малко от две хиляди. Тоест, близо половината от всички подобни злополуки се случват на място, където вече е имало такава катастрофа, фактът, че за осемнайсет години три автомобила са излетели от пътен участък, който очевидно трябва да е по-добре обезопасен, според мен е не просто закономерен. Според мен е дори странно как за толкова време не са станали повече такива инциденти.

Кимнах.

— А ще бъдеш ли така добра да подхвърлиш пред тукашната община някоя и друга дума за необходимостта от защитна мантинела?

Мартинсен се усмихна и остави чашата си.

Изпратих я в коридора.

— Как е брат ти? — поинтересува се тя, докато си закопчаваше якето.

— Ами как… Изживява тежко случилото се. Замина за Барбадос с ковчега. Там ще се срещне с роднините ѝ. После разчита да намери спасение, като се затрупва с работа по хотела.

— А ти?

— По-добре съм — излъгах. — Беше, разбира се, голям удар, но животът продължава. Шанън живя тук година и половина, а през повечето време мен ме нямаше в Ус, та не успях да се сближа с нея… разбираш какво имам предвид. Не е същото като да изгубиш човек от семейството си.

— Разбирам.

— Та такива работи. — Отворих външната врата, понеже Мартинсен се бавеше. Тя не помръдна.

— Чу ли? — прошепна. — Това не беше ли златопер дъждосвирец?

Кимнах бавно.

— Интересуваш ли се от птици?

— Много. Наследила съм го от баща ми. А ти?

— И аз се интересувам.

— В този край, чувам, се срещат доста интересни видове.

— Така е.

— Може някой ден да се отбия да ми ги покажеш?

— С удоволствие. Но вече не живея тук.

И после все пак срещнах погледа ѝ и ѝ позволих да надникне в мен. Да види колко съм наранен.

— Добре — каза тя. — Ако въпреки всичко решиш да се преместиш пак тук, обади се. Номерът ми е върху визитката, която пъхнах под чашата с кафе.