Кралството

Мълчах.

— Надвесвам се над нея, държа нажежената ютия на сантиметри от лицето ѝ и ѝ казвам, че ако не си признае, ще я направя по-гладка от ризата ми. А тя само продължава да се смее. Лежи и се залива от смях, кръвта от носа ѝ се стича в устата и зъбите ѝ почервеняват. Прилича на проклета вещица и вече изобщо не е толкова хубава, схващаш ли? И си признава. Не само онова, за което я питах, а всичко. Сякаш ме намушква с нож. Признава най-лошото.

Опитах се да преглътна, но в устата ми не е останала капчица слюнка.

— И кое е най-лошото?

— Ти как мислиш, Рой?

— Не знам.

— Хотелът. Шанън е подпалила хотела.

— Шанън? Но как…

— На Нова година, когато всички се канехме да тръгваме от дома на Вилумсен към площада, за да гледаме фойерверките, Шанън каза, че била изморена, иска да се прибира и взе колата. Когато чухме пожарната, аз още бях на площада. — Карл затвори очи. — И сега тя, просната до печката, ми разказва как подкарала към хотела, слязла, запалила място, откъдето, знаела, огънят ще се разпространи, и подхвърлила вече избухнала бомбичка, за да изглежда, все едно това е била причината за пожара.

Съобразих какво трябва да попитам. Макар да знаех отговора. Трябваше да задам този въпрос, за да не се издам, че съм се догадил до причината, че познавам Шанън може би по-добре от Карл. И попитах:

— Защо?

— Защото… — Карл преглътна. — Защото се е вживяла в ролята на богоподобен творец. Тя просто не можеше да се примири с онзи вид на хотела, държеше непременно да е същият като на нейните скици. Или същият, или нищо. Не знаеше, че не е застрахован, и явно е очаквала да не е проблем да започнем да го строим наново. И тогава, при втория опит, да наложи оригиналните си скици.

— Това ли ти каза?

— Да. Попитах я не е ли помислила за нас, другите, за теб, за мен, за съселяните ни, които са работили и инвестирали. Не, отвърна тя.

— Не?

— Fuck no — така каза. И се разкикоти. Тогава я ударих пак.

— С ютията ли?

— Със задната, студената част.

— Силно ли?

— Силно. Видях как очите ѝ угаснаха.

Наложи се да се съсредоточа, за да дишам.

— Тя беше ли…?

— Проверих я за пулс. Не усетих нищо.

— После?

— После я изнесох тук.

— И сега е в багажника ли?

— Да.

— Покажи ми.

Слязохме. Карл отвори багажника, а аз зареях поглед на запад. Оранжевото изяждаше светлосиньото над планинските била. И ми се мярна мисълта, че вероятно за последен път ще съм в състояние да сметна нещо за красиво. Но за частица от секундата, преди да надникна в багажника, си помислих, че е било шега, че вътре ще е празно.

Но тя лежеше там. Белоснежна спяща красавица. Спеше в същата поза, както през двете ни нощи в Кристиансан. На хълбок, със затворени очи. В ембрионална поза, както и детето в утробата ѝ, помислих си неволно.

Раните по главата не оставяха никакво съмнение от какво е починала. С върховете на пръстите си докоснах натрошеното чело.

— Не е бил само един удар с ютия — отбелязах.

— Аз… — Карл преглътна. — Докато я оставях до колата, за да отворя багажника, тя помръдна и аз… паникьосах се.

Машинално погледнах към земята. И там, под светлината от багажника, видях да проблясва един от едрите камъни, които навремето, през една небивало дъждовна есен, татко ни накара да натрупаме покрай стената на къщата, та водата да се оттича по-добре. По камъка имаше кръв.

Задавеният шепот на Карл звучеше като къкреща каша:

— Ще ме измъкнеш ли, Рой?

Отместих поглед върху Шанън. Исках, но не можех да откъсна очи от нея. Той я бе погубил. Беше я убил съвсем предумишлено. Хладнокръвно. И сега ме молеше за помощ. Мразех го. О, как само го мразех. Усетих как сърцето ми отново започва да изпомпва кръвта, а с нея дойде и болката, най-сетне дойде и болката, и аз стиснах челюсти с всичка сила. Имах чувството, че ще си строша кътниците. Поех си дъх и отпуснах челюсти колкото да продумам:

— Как да те измъкна?

— Ще я закараме в гората. Ще я положим някъде, където да я намерят, и ще оставим кадилака до нея. Ще кажа, че по-рано днес е излязла да се поразходи с кадилака и когато съм тръгнал към строителната площадка, още не се е прибрала. Ако веднага потеглим и я оставим, ще успея да стигна навреме за церемонията и след като не се появи там, както уж сме се разбрали, ще се обадя в полицията. Звучи ли добре?

Фраснах го в стомаха.

Той се сгъна надве. Стоеше във формата на буква Г и жадно се мъчеше да си поеме въздух. Съборих го на чакъла, възседнах го и притиснах ръцете му към тялото му, та да не може да мръдне. Щеше да умре, както бе умряла тя. Дясната ми ръка напипа едрия камък, ала той беше лепкав и хлъзгав от кръвта, и се изплъзна от захвата ми. Посегнах да избърша ръката си в ризата, но най-сетне си възвърнах трезвия разсъдък и вместо това прокарах два пъти длан по чакъла. Стиснах камъка. Вдигнах го над главата си. Затаил дъх, Карл лежеше със здраво стиснати очи. Исках да види всичко и го чукнах с пръст по носа.

Той отвори очи.

Плачеше.