Кралството

Двигателят угасна. Курт слезе. Не ме виждаше, защото бях угасил лампата. И въпреки това се взираше право в мен, сякаш знаеше, че съм там. Курт застана, разкрачил кривите си крака, с палци, втикнати в колана, подобно на каубой, предизвикващ ме на дуел. Тръгна към вратата на сервиза и изчезна от полезрението ми. На вратата се позвъни.

Въздъхнах, станах и отидох да отворя.

— Добър вечер, ленсмане. По какъв въпрос този път?

— Здравей, Рой. Може ли да вляза?

— Точно в момента е…

Той ме избута встрани и пристъпи в сервиза. Огледа се, все едно никога не беше идвал. Отиде до рафт, отрупан с какви ли не препарати. Включително с киселинния препарат „Фриц“.

— Чудя се какво ли се е случило тук при теб, Рой…

Вцепених се. Да не би най-сетне да беше разбрал? Че трупът на баща му е свършил тук? Че тук буквално се е изпарил, след като е бил полят с „Фриц“?

Забелязах обаче, че Курт Улсен потупва с показалец слепоочието си. Явно питаше какво се е случило в главата ми.

— … та си запалил Грете Смит.

— Грете ли твърди това?

— Не тя. Баща ѝ. Видял те да си тръгваш, докато от нея още се виел дим.

— А Грете какво казва?

— Ти как мислиш, Рой? Че сешоарът внезапно дал накъсо, а ти си ѝ помогнал. Аз обаче ни най-малко не вярвам на тези приказки, защото кабелът на сешоара беше срязан до половината. И сега моят въпрос към теб е — и те съветвам хубавичко да си помислиш, преди да ми отговориш: с какво си заплашил Грете, та тя лъже?

Докато чакаше отговора ми, Курт Улсен ту си смучеше мустака, ти издуваше бузите си като жаба бик.

— Отказваш ли да отговориш, Рой?

— Не.

— А как му казваш на това?

— Изпълнявам каквото ми нареди. Мисля си хубавичко.

Видях как нещо се случи зад погледа на Курт Улсен. Изгуби самоконтрол, пристъпи две крачки към мен и изпъна назад дясната си ръка, готвейки се за удар. Знаех го, защото знаех как изглеждат хората, които се канят да нанесат удар. Приличат на акулите, които обръщат очи, захапвайки жертвата си. Курт Улсен обаче се отказа. Навярно го възпря мисъл. Рой Опгор в Ортюн събота вечер. Никакви счупени челюсти и носове, само избити зъби и разкървавени ноздри. Тоест, нищо, с което да се налага да се главоболи Сигмюн Улсен. Рой Опгор никога не губи здравия си разсъдък. Хладно и пресметливо унижава онези, които губят. Затова, вместо удар, от свития юмрук на Курт Улсен изскочи назидателен показалец.

— Наясно сме, че Грете знае разни неща. Знае разни неща за теб, Рой Опгор. Какви са? — Приближи се с още една крачка и аз усетих ситен дъжд от пръски слюнка по лицето си. — Знае ли за Вилум Вилумсен?

Телефонът звънна в джоба ми, но Курт Улсен го заглуши с гласа си:

— За глупак ли ме мислиш? Че ще повярвам как, видиш ли, убиецът на Вилумсен случайно се подхлъзнал по леда на метри от твоята къща? Че Вилумсен тихомълком е опростил на Карл няколкомилионен заем? Защото, моля ви се, се чувствал морално задължен?

Шанън ли ме търсеше по телефона? Трябваше да видя кой е. Непременно.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка, Рой. Историята не познава случай Вилум Вилумсен да е опрощавал дори крона на длъжниците си.

Извадих телефона. Погледнах екрана. О, мамка му.

— Известно ми е, че ти и брат ти имате пръст в тази история. Точно както бяхте замесени и в безследното изчезване на баща ми. Защото ти си убиец, Рой Опгор. Си и винаги си бил!

Кимнах на Курт и за миг словесният поток от устата му пресекна. Той облещи очи, сякаш съм потвърдил твърденията му, но после правилно схвана кимването ми като сигнал, че ще приема обаждането. И думите отново бликнаха:

— Ако не беше чул, че идват свидетели, днес сигурно щеше да убиеш Грете Смит! Щеше…

Извърнах се гърбом, запуших си едното ухо и допрях телефона до другото:

— Кажи, Карл.

— Рой? Нужна ми е помощ!

Светлината сякаш помръкна и някой ме запрати шестнайсет години назад.

На същото място.

Същото отчаяние в гласа на по-малкия ми брат.

Предстоеше да се извърши същото престъпление, само че този път жертвата щеше да е той.

Но още беше жив. И се нуждаеше от помощ.

— Какво има? — успях да изцедя от устните си, докато ленсманът зад мен въртеше изтърканата си плоча.

Карл се поколеба.

— Курт Улсен ли чувам?

— Да. Какво има?

— Церемонията по откриването ще започне всеки момент и предпочитам да отида с кадилака. Обаче има проблем. Сигурно е дреболия, но можеш ли да дойдеш и да се опиташ да го поправиш?

— Идвам веднага. — Прекъснах връзката и се обърнах към Курт Улсен. — Приятно ми беше да си побъбрим, но аз ще тръгвам. Освен ако нямаш заповед за арест.

Докато излизах, той стоеше със зяпнала уста.

Минута по-късно се движех по главния път с волвото.

Сакът с инструментите лежеше на съседната седалка, фаровете на Улсеновия ланд роувър светеха в огледалото ми за обратно виждане, а в ушите ми още кънтеше заканата му на сбогуване да пипне мен и брат ми. За миг се запитах дали не възнамерява да ме следва чак до вкъщи, но когато завих към „Нергор“ и „Опгор“, той продължи направо.

В момента обаче Улсен далеч не беше най-голямата ми грижа.