Кралството

Беше още само един и половина. Оставаше ми достатъчно време да изтрезнея напълно, но си давах сметка, че изпитите бири са признак на слабост. Реакция на желание да избягам. Една-единствена грешка беше достатъчна целият план да се провали. Тогава защо точно сега избрах да пия? Навярно това показваше, че част от мен може би не иска да осъществя плана. Рептиловият ми мозък. Не, за бога, рептиловият мозък няма нищо общо с подсъзнателните желания. Ето, не мислех трезво, започнах да обърквам понятията. Независимо от всичко, знаех отлично какво искам, а именно: да взема каквото ми се полага по право или поне колкото е останало от него. И да разчистя от пътя си онези, които ми пречат и които застрашават хората, които съм длъжен да закрилям. Защото вече не бях по-голям брат. Бях мъжът на Шанън. И бащата на детето ѝ. Сега те бяха моето семейство.

И все пак нещо не се връзваше.

Оставих волвото до кафенето и поех пеша на югоизток от центъра по пешеходната алея покрай главния път. Стигнах до автосервиза. Загледах се към отсрещния тротоар към салона за красота на Грете.

Пак си погледнах часовника.

Имах време, но беше по-разумно да не се захващам. Моментът не беше подходящ да се разправям с това. Може би подходящият момент никога нямаше да настъпи.

Един бог знае защо внезапно се озовах отсреща и надникнах в гаража, където бе паркирано червено ауди.

— Привет! — извика Грете от фризьорския стол. Главата ѝ беше напъхана в гордостта на салона: стоящ сешоар каска от петдесетте. — Изобщо не те чух да звъниш!

— Не съм звънил — отговорих и установих, че сме сами.

Щом къдреше своята коса, най-вероятно за следващия час значи нямаше записани клиенти, но за всеки случай заключих вратата.

— След десет минути ще мога да те подстрижа — каза тя. — Само първо да се понаконтя. За всеки фризьор е важно да изглежда добре.

Звучеше притеснена, навярно защото нахълтах внезапно. Или защото по поведението ми усети, че не съм дошъл да ми обере врата. Или защото дълбоко в себе си отдавна бе очаквала да я посетя.

— Хубава кола — подхвърлих.

— Какво? Заради каската не те чувам добре.

— Хубава кола! На Нова година я видях пред дома на Стенли, но не знаех, че е твоя.

— Моя е. Годината беше добра за фризьорския бранш. Както и за всички браншове в града.

— На трийсет и първи декември, няколко минути преди полунощ, докато вървях към площада, ме подмина кола от същата марка и същия цвят. В Ус няма много червени аудита. Най-вероятно си била ти, нали? На Стенли обаче си казала, че се прибираш при родителите си, за да празнувате заедно Новата година, а домът им е в противоположната посока. Пък и видях как червеното ауди завива по пътя към „Нергор“ и към хотела. На онова място няма нищо друго, освен „Нергор“ и хотела. Та се замислих…

Наведох се да разгледам фризьорските ножици, подредени пред огледалото. Изглеждаха ми еднакви, само една стоеше в отворен несесер, гордо изложена като ценен експонат. Сигурно тя е прословутата „Нигата 1000“, съобразих.

— Тогава, в навечерието на Новата година, ти ми каза, че Шанън мрази Карл, но е зависима от него заради хотела. Неминуемо ти е хрумнало, че ако хотелът изгори и проектът бъде прекратен, за теб работите се нареждат: на Шанън вече няма да ѝ трябва Карл и тогава ти го получаваш.

Грете Смит ме гледаше спокойно. Притеснението ѝ се бе изпарило. Ръцете ѝ лежаха неподвижно върху подлакътниците на огромния черен стол. Главата ѝ стоеше величествено изправена в пластмасовата „корона“, където се преплитаха нажежени жички — същинска кралица на своя трон.

— Разбира се, че тази мисъл ми е минавала през ум — потвърди тя, снижавайки глас. — И на теб ти е минавала. Затова и те подозирах в палежа. Малко преди полунощ ти изчезна. Никой не разбра къде се покри.

— Не аз подпалих хотела.

— Тогава остава само един възможен подпалвач.

Устата ми беше пресъхнала. По дяволите, нямаше никакво значение кой е подпалил проклетия хотел. Разнесе се слабо бръмчене. Нямах представа дали беше от сешоара, или от моята глава.

Грете млъкна, когато видя как вадя ножицата от несесера. Явно улови нещо в погледа ми, защото вдигна отбранително ръце пред себе си.

— Рой, нали не мислиш да…

И досега не знам. И представа си нямам какво мислех да правя в онзи момент. Знам само, че всичко напираше неудържимо: всичко случило се, всичко, което нямаше да се случи, всичко, което щеше да се случи, а не биваше да се случва, но вече не можеше да се избегне. То се надигаше у мен като фекалии в запушен клозет. Отдавна се покачваше все по-нагоре и по-нагоре. Сега стигна до ръба и преля. Ножицата беше остра. Щеше да бъде достатъчно да я навра в противната ѝ уста, да накълцам на парчета белите ѝ бузи, да изрежа онези грозни думи: кръшкане, пачавра.

И въпреки това се възпрях.

Погледнах ножицата. Японска стомана. И през ума ми се стрелнаха тактовите думи за харакири. А дали пък аз не вървях към пълен провал. Дали аз, а не Грете, трябва да бъда изрязан от тялото на обществото подобно на злокачествен тумор?

Не, и двамата. И двамата заслужавахме наказание. Да бъдем изгорени.