Кралството

Затворих очи и превъртях времето две години напред. Аз и Шанън сме на плажа, под чадър, с дете на годинка и половина. И тримата сме бледолики, Шанън и аз — със загорели крака. Redlegs.

Върнах лентата малко по-назад, към онзи дългоочакван миг след четиринайсет месеца. Куфарите ни стоят готови в коридора. От спалнята горе се чува детски плач и успокояващият глас на Шанън. Остават само дреболии. Да спрем тока и водата. Да заковем капаци пред прозорците. Да изпипаме и последните оставащи подробности, преди да потеглим.

Оставащите подробности.

Пак погледнах часовника.

Вече не беше важно, но въпреки това не харесвам недоизпипани неща. Не харесвам боклуци около бензиновите колонки.

Сега обаче беше препоръчително да не се занимавам с това. Налагаше се да се съсредоточа върху по-същественото. Keep your eyes on the prize, както казваше татко. Фокусирай се върху главната цел.

Отпадъци край колонките.

В единайсет станах и излязох.

— Рой! — Стенли се надигна от стола зад малкото бюро в лекарския си кабинет, заобиколи и ме прегърна. — Много ли чака?

— Двайсетина минути. Секретарката ти ми отпусна съвсем кратка аудиенция, така че няма да ти отнемам много време.

— Сядай. Всичко наред ли е? Как е пръстът?

— Всичко е наред. Идвам само да те питам нещо.

— Кажи.

— На трийсет и първи декември, ако си спомняш, аз тръгнах по-рано пеша към площада. Забеляза ли дали и Дан Кране пое към площада? С кола ли беше? Забави ли се, преди да дойде на площада?

Стенли поклати глава.

— А Курт Улсен?

— Защо се интересуваш, Рой?

— По-късно ще ти обясня.

— Добре. Нито Дан, нито Курт не излязоха. Духаше ужасено, а вкъщи беше толкова приятно, че останахме да си бъбрим сладко-сладко. Докато, разбира се, не чухме сирената на пожарната.

Кимнах бавно. Теорията ми рухна.

— Преди полунощ си тръгнахте само ти, Симон и Грете.

— Нито един от нас не беше с кола.

— Напротив, Грете беше с кола.

— Вярно. Каза, че обещала на родителите си да се прибере и заедно да посрещнат Новата година. А каква кола караше Грете?

Стени се засмя.

— Познаваш ме, Рой. Бъкел не разбирам от автомобилни марки. Мога само да ти кажа, че колата беше съвсем нова и червена на цвят. Май ауди.

Кимнах още по-бавно. Пред очите ми се появи червено ауди, което в полунощ на трийсет и първи декември завива към „Нергор“. А в тази посока, освен „Нергор“ и „Опгор“ е единствено хотелът.

— Като казах нова, та се сетих — възкликна Стенли. — Честито!

— За какво? — Машинално си помислих за третото място в класацията на най-оборотните бензиностанции, но подобни „новини“, разбира се, рядко напускат тесните граници на браншовите среди.

— Нали ще ставаш чичо.

След две секунди Стенли се разсмя още по-гръмко.

— Несъмнено сте братя. Карл реагира по абсолютно същия начин. Пребледня като мъртвец.

Нямах представа какъв е цветът на лицето ми, но имах чувството, че сърцето ми спря. Окопитих се.

— Ти ли прегледа Шанън?

— Колко други лекари виждаш тук? — разпери ръце Стенли.

— И съобщи на Карл, че ще става баща?

Стенли смръщи чело.

— Не, предполагам, че Шанън го е направила. Случайно засякох Карл в магазина, честитих му и споменах за какви две-три неща да внимават той и Шанън с напредването на бременността. И той взе, че пребледня както ти в момента. Разбираемо е. Когато някой ти се натресе изневиделица и ти напомни, че ще ставаш баща, усещаш на плещите си цялата плашеща отговорност. През ум не ми беше минавало, че и с чичовците е същото, но явно е така — засмя се Стенли.

— Казал ли си на друг, освен на Карл и на мен?

— Не, не, все пак съм длъжен да пазя лекарска тайна. — Млъкна рязко и допря три пръсти до основата на косата си. — Опа. Ти май не знаеше за бременността на Шанън? Реших, че… Понеже с Карл сте много близки.

— Сигурно са искали да го запазят в тайна, докато не се уверят, че всичко е наред. При толкова неуспешни опити на Шанън да зачене…

— Уф, постъпих непрофесионално — смути се здравата Стенли.

— Не се притеснявай — изправих се. — Занапред и двамата ще бъдем крайно дискретни.

Изнизах се, преди Стенли да ми напомни за обещанието да му обясня защо го разпитвам за трийсет и първи декември. Излязох от лекарския кабинет. Качих се във волвото. Без да паля колата, се втренчих през предното стъкло.

Значи, Карл знае, че Шанън е бременна. Знае, но не ѝ е искал обяснение. Не бе споделил и с мен. Дали е наясно, че не той е бащата? Дали се е досетил какво става? Че аз и Шанън играем в един отбор срещу него. Извадих си телефона. Поколебах се. С Шанън бяхме съставили изключително подробен план, включително и за да не се налага да се чуваме по телефона по-често, отколкото е естествено за снаха и девер. Според „Истински престъпления“, при разследване на убийство полицията проверява най-напред с кого са разговаряли по телефона в часовете, предшестващи престъплението, близките на жертвата или други потенциални заподозрени. Реших какво ще правя. Набрах номер.

— Да? — обадиха се отсреща.

— Имам един свободен час.

— Супер — възкликна Карл. — В „Свободно падане“ след двайсет минути.

65