Кралството

— Помолих рецепциониста да ми изчете набързо имената на всички гости в хотела на въпросната дата. И сред тях се появи прелюбопитно име, Рой.

Устата ми бе пресъхнала. Какво, по дяволите, се беше случило? Нима Ралф се бе сетил за мен и бе подал името ми на мнимия ленсман? Момент. Сега си спомних. Виждайки ме на път към ресторанта, Ралф каза, че ми е резервирал стая. Следователно най-вероятно бе вписал името ми в системата за резервации. Да не би впоследствие, след като разбра, че няма да нощувам там, да е пропуснал да го изтрие?

— Прелюбопитно и изключително известно име.

Мобилизирах се психически.

— Денис Куори.

Втренчих се в Карл.

— Какво?

— Актьорът. Режисьорът. Американецът, който се отби на бензиностанцията. На 3 септември и той е нощувал в хотел „Братрайн“.

Дадох си сметка, че съм спрял да дишам, едва когато си поех дъх.

— И какво от това?

— Какво от това ли? Не си ли спомняш как даде автограф на Шанън на бензиностанцията?

— Спомням си, но…

— После в колата Шанън ми показа листчето. Куори беше написал телефонния си номер и имейл адреса си. Казал ѝ, че в близко бъдеще се очертава да прекара известно време в Норвегия. Щял… — Карл описа кавички във въздуха — … да режисира, моля ти се. След случката не съм се сещал за Куори. Мисля, че и Шанън не е. Докато не стана онова с мен и Мари…

— И според теб Шанън се е видяла с него, за да ти отмъсти?

— Не е ли очевидно?

Свих рамене.

— Може би го обича?

Карл прикова поглед в мен.

— Шанън не обича никого. Обича само своя хотел. Заслужава един хубав бой.

— И май си го е получила.

Изплъзна ми се неволно. Карл стовари юмрук върху масата. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Кучката ти е казала, а?

— Шшт. — Вкопчих се в халбата като в спасителен пояс.

В последвалата тишина забелязах как всички погледи в заведението се устремиха към нас. Карл и аз мълчахме, докато не чухме как другите клиенти възобновяват разговорите си и не видяхме Ерик Нерел отново да се надвесва над телефона си.

— Забелязах синините, когато се прибрах за Коледа — поясних приглушено. — Тя излизаше от банята.

Виждах как умът на Карл работи трескаво в усилен опит да измисли обяснение. Как можах да изтърся това точно сега, когато се нуждаех от пълното му доверие!

— Виж, Карл, аз…

— Няма нищо — отвърна дрезгаво той. — Прав си. Случи се няколко пъти след завръщането ѝ от Торонто. — Той си пое дълбоко въздух, гръдният му кош се изду. — Бях страшно стресиран покрай хаоса с хотела, а тя продължаваше да се цупи заради историята с Мари. И като обърнех няколко чашки, се случваше… случваше се да си изпусна нервите. Но откакто спрях алкохола, не се е случвало. Благодаря, Рой.

— За какво?

— Задето повдигна въпроса. Отдавна възнамерявам да поговоря с теб по случая. Започнах да се опасявам да не страдам от същото като татко: правиш неща, които всъщност не искаш, но просто не си в състояние да се удържиш. Аз обаче успях. Промених се.

— Завърна се в стадото.

— А?

— Сигурен ли си, че си се променил?

— Да. Можеш да се подпишеш.

— Или ти да го направиш вместо мен.

Той ме изгледа, сякаш съм изтърсил тъпа, неразбираема игра на думи. В момента аз наистина ръсех куп неща, които сам не разбирах.

— Е — Карл прокара длан по лицето си. — Просто трябваше да споделя с някого за историята с детето. И този някой, разбира се, винаги си ти. Съжалявам.

— Е, хубава работа! — Махнах с ръка и сам завъртях забития в мен нож: — Нали сме братя.

— Да, ти винаги си насреща, когато се нуждая от подкрепа. Дявол да го вземе, толкова се радвам, че имам поне теб.

Карл сложи длан върху ръката ми. Неговата беше по-голяма, по-мека, по-топла от моята леденостудена.

— Винаги — отвърнах пресипнало.

Той си погледна часовника.

— По-късно ще се занимавам с бременността на Шанън. — Той се надигна. — Че детето не е мое, си остава между нас, нали?

— Естествено — уверих го. Толкова бях откачил от нерви, че едва сдържах напушилия ме налудничав смях.

— Започваме строежа. Ще им покажем, Рой. — Стисна здраво устни и очи във войнствена физиономия и разклати вдигнатия си юмрук. — Момчетата от „Опгор“ ще спечелят!

Усмихнах се и вдигнах чашата си. Така му показах, че смятам да остана да си допия бирата.

Карл се запъти бързешком към вратата. Качи се в субаруто. Шанън се бе погрижила днес кадилакът да е на нейно разположение. Довечера обаче Карл щеше да отиде с него до хотела. Или по-точно, до празния парцел.

Самотен стоп светна, когато субаруто спря да изчака включващ се в движението тир.

Поръчах си още една бира. Изпих я бавно, размишлявайки.

Мислех за Шанън. Какви мотиви ни движат нас, хората. Защо практически погледнато, аз си просех да ме разкрият. Та аз казах на Карл, че знам за побоищата му над Шанън. Намекнах, че знам и за подправения подпис. Молех го да ме разобличи, та да не ми се налага да го правя. Да продължавам да пълня Хюкен с автомобили и трупове.

66

След четири халби си тръгнах от „Свободно падане“.