Кралството

Грабнах стария черен кабел на сешоара, разтворих ножицата, после стиснах дръжките. Острата стомана сряза изолацията на кабела и когато стоманата влезе в съприкосновение с медта на проводника, едва не пуснах ножицата при удара на тока. Бях обаче подготвен и съумях да поддържам равномерен натиск върху ножицата, без да прережа кабела.

— Какви ги вършиш! — изкрещя Грете. — Това е „Нигата 1000“! Ще съсипеш сешоар от хиляда деветстотин…

Със свободната си ръка сграбчих нейната. Веригата се затвори и токът започна да тече през нас. Грете се опита да се отскубне, но аз я държах здраво. Гледах как тялото ѝ се тресе, а очите се подбелват, докато каската пукаше и пръскаше искри. От гърлото ѝ се изтръгна продължителен писък, първо тънък и умолителен, после — див и заповеднически. Сърцето ми блъскаше лудешки в гърдите, знаех отлично, че сърцето може да издържи двеста милиампера ограничено време, но, дявол да го вземе, не пусках. Защото Грете Смит и аз бяхме там, където заслужавахме да бъдем: обединени в кръг от болка. От каската лумнаха сини искри. И макар усилието да стискам да поглъщаше цялото ми внимание, долових миризма на опърлена коса. Затворих очи, стискайки с ръце. Бръщолевех несъществуващи думи, както бях чувал да прави проповедникът Арман, докато цери и спасява души в Ортюн. Писъците на Грете станаха проглушителни и от тях едва чух воя на включила се противопожарна аларма.

Тогава пуснах и Грете, и ножицата, и отворих очи.

Грете мигом се измъкна от каската. Видях бъркотия от стопени ролки и горящи коси. Тя се втурна към умивалника, пусна душа слушалка и започна да гаси.

Отидох до вратата. По стълбището навън чух пъргаво слизащи стъпки. Явно невропатията си беше дала почивка. Обърнах се и погледнах Грете. Беше извън опасност. Сив дим се виеше от останките от трайните ѝ къдрици — въпреки всичко бяха излезли толкова трайни. Гледката напомняше подпалило се барбекю, върху което някой е лиснал кофа вода.

Излязох в коридора. Изчаках бащата на Грете да слезе достатъчно надолу, та да види ясно лицето ми. Той каза нещо, навярно името ми, но не чух заради воя на алармата. Тръгнах си.

Измина час. Стана три без петнайсет.

Седях в сервиза и се взирах в сака.

Курт Улсен не дойде, не ме арестува, не провали целия замисъл.

Нямаше друг начин. Време беше да се залавям за работа.

Взех сака, качих се във волвото и подкарах към „Опгор“.

67

Излазих изпод кадилака. Над мен Шанън, в тънък черен пуловер, зъзнеше в студения хамбар. Беше скръстила ръце и имаше угрижен вид. Мълчаливо се изправих и изтупах дървени стърготини от работния ми гащеризон.

— Е? — нетърпеливо попита тя.

— Готово е. — Заех се да спускам колата с крика.

После с дружни усилия избутахме колата пред зимната градина навън, с предницата към Козия завой.

Погледнах часовника. Четири и петнайсет. Времето беше напреднало малко повече, отколкото предполагах. Върнах се в хамбара, за да си прибера инструментите. Докато ги пъхах в сака върху дърводелския плот, Шанън застана зад гърба ми и обви ръце около мен.

— Все още имаме възможност да спрем. — Тя облегна буза о гърба ми.

— Това ли искаш?

— Не.

Погали ме по гърдите. Откакто бях пристигнал в Ус, не се бяхме докосвали и почти не се бяхме поглеждали. Заех се незабавно с кадилака, за да съм сигурен, че преди Карл да се върне от срещата, времето ще ми стигне да подменя изправните части с повредените. Не само това обаче беше причината да не сме се докосвали. Имаше и друго. Внезапно се превърнахме едва ли не в непознати. Бяхме ужасени един от друг подобно на двама убийци. Но това щеше да отмине. НАПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА. НАПРАВИ ГО СЕГА. Беше съвсем просто.

— Тогава ще действаме по план — казах.

— Планинският дъждосвирец се е завърнал — съобщи Шанън. — Вчера го видях.

— Вече? — обърнах се към нея и обгърнах красивото ѝ лице с грубите си ръце с дебели пръсти. — Колко хубаво.

— Не. — Тя поклати глава със скръбна усмивка. — Не биваше да се прибира. Намерих го в снега пред хамбара. Умрял от студ.

В полузатвореното ѝ око блесна сълза.

Притеглих Шанън към себе си.

— Кажи ми пак защо го правим — прошепна тя.

— Защото имаме само два варианта. Аз да го убия. Или той да ме убие.

— Защото…

— Защото той ми отне моето, а аз — неговото. Защото и двамата сме убийци.

Тя кимна.

— Сигурни ли сме, че това е единственият изход?

— Твърде късно е за друго решение, Шанън. Вече ти обясних.

— Да — подсмръкна тя, сгушена в гърдите ми. — Когато това свърши…

— Да. Когато това свърши.

— Мисля, че е момче.

Задържах я няколко секунди в прегръдките си. После обаче чух как секундите пак започват да тиктакат натрапливо като таймер, който отброява времето, оставащо, докато светът изгуби смисъл. Но той нямаше да изгуби смисъл. Тепърва предстоеше да започне, не да приключи, нов живот. И моят нов живот.

Пуснах Шанън и прибрах в сака работния ми гащеризон, спирачните маркучи и жилото за газта, свалени от колата на Карл. Шанън ме погледна.

— Ами ако не проработи? — попита.

— Ще проработи — уверих я, макар, разбира се, да знаех какви са опасенията ѝ.