Кралството

Паркирах колата пред сервиза и погледнах нагоре към „Опгор“. Полегатата сутрешна светлина позлатяваше планината. По слънчевите склонове беше сухо, а по сенчестите места снегът се бе задържал.

На път към бензиностанцията забелязах, че около колонките е мръсно. На касата беше Егил — точно както очаквах. Тъкмо обслужваше клиент. Отне ми няколко секунди да позная прегърбения мъж. Му, тенекеджията. Останах до вратата. Егил не ме беше видял. Пресегна се към рафта отзад. Там стояха опаковките с хапчето „антибебе“. Затаих дъх.

— Друго? — попита Егил и постави кутийка пред Му.

— Няма.

Му плати, обърна се и тръгна към мен.

Взирах се в кутийката в ръката му.

Парацетамол.

— Рой Опгор. — Спря пред мен с широка усмивка. — Бог да те поживи.

Не знаех какво да кажа. Зорко наблюдавах ръцете му, докато прибираше опаковката с болкоуспокояващи таблетки в джоба на палтото си. Само по езика на тялото умея да разпознавам кога някой възнамерява да ме нарани. Поведението на Му обаче не излъчваше такива сигнали. Той ми протегна десницата си и улови ръката ми. Първата ми реакция беше да издърпам дланта си, но нещо, навярно свойското му поведение и болната, но мека светлина в очите му ме възпряха. Той внимателно стисна ръката ми между дланите си.

— Благодарение на теб, Рой, се завърнах в стадото.

— Така ли?

— Бях пленник на дявола, но ти ме освободи. Мен и семейството ми. Изби дявола от мен, Рой Опгор.

И си тръгна. Обърнах се и го проследих с поглед. Чичо Бернард казваше, че понякога, когато не откриваш решение на механичен проблем, най-добре е да вземеш чук и да удариш с всичка сила. И това оправяло нещата. Понякога. Изглежда този подход бе проработил при Му.

Той се качи в пикап нисан „Датсун“ и потегли.

— Шефе — обади се зад мен Егил. — Върнал си се, а?

— Както виждаш. Вървят ли наденичките?

Отне секунда да се досети, че се шегувам, и се засмя колебливо.

В сервиза отворих сака, който носех от Кристиансан. Беше пълен с авточасти, резултат от най-малко седемдневно обикаляне из борси за скрап и автоморги. Повечето се намираха из рядко населени райони на запад от града, където в продължение на столетия са се прекланяли пред всичко американско — и най-вече пред техните автомобили — както в молитвените домове се прекланят пред Исус.

— Тези части са си изпели песента — обърна ми внимание последният търговец, сочейки спуканите спирачни маркучи и разнищеното жило за газ, които бях откачил от стар „Chevy El Camino“ и от стар кадилак „Eldorado“. Зад търговеца висеше огромна кичозна картина на дългокос мъж с пастирска гега и стадо овце.

— Значи, ще ми ги дадеш евтино — отвърнах.

Търговецът присви око и назова цена. Е, явно във всеки град си има по един Вилумсен. Утеших се с мисълта, че по-голямата част от сумата сигурно отива за волни пожертвования за Църквата, подадох му стотачките и не поисках касов бон.

Огледах внимателно жилото за газта. Вярно, беше от друг модел кадилак, но беше почти същото като на кадилак „Де Вил“ и щеше да пасне. Наистина си беше изпяло песента — толкова протрито, че при „правилен“ монтаж нямаше да се върне до крайно положение и дори шофьорът да отпусне педала за газта, колата щеше да ускори сама. Ако зад волана седи автомонтьор, вероятно ще съобрази какво се е случило и — ако в добавка е и с бързи реакции и запази хладнокръвие — пак вероятно — ще угаси колата или ще освободи от скорост. Карл обаче не беше нито едното, нито другото. Ако изобщо успееше да реагира, най-много щеше да се опита да натисне спирачка.

Вдигнах да огледам нацепените спирачни маркучи. И преди бях сменял спирачни маркучи. Оставих ги до жилото за газ.

Всеки специалист автотехник, който огледа колата след катастрофата, ще каже на полицията, че по частите няма следи от умишлена повреда, че неизправностите са вследствие от естествено износване и най-вероятно под кожуха на жилото за газ е влязла вода.

Нахвърлях в сака необходимите инструменти, затворих го и постоях, дишайки тежко. Имах чувството, че гръдният ми кош стиска дробовете ми като в менгеме.

Погледнах часовника. 10:15. Разполагах с достатъчно време.

По думите на Шанън Карл имаше среща в два часа на строителната площадка с организационния комитет на празненството. После щели да отидат в Ортюн, за да украсят залата. Щяло да отнеме поне два часа, а най-вероятно три. Добре. Нуждаех се най-много от час да подменя частите.

И понеже данъчната ревизия в бензиностанцията беше чиста измислица, разполагах с достатъчно време.

Дори с прекалено много време.

Седнах на леглото. Положих длан върху матрака, където бяхме лежали с Шанън. Погледнах регистрационната табела от Барбадос, окачена на стената в кухненския бокс. Бях се потрудил да прочета повече за родината на Шанън. На острова имало над сто хиляди превозни средства, изненадващо много за толкова малобройно население. Хората живеели добре, островът заемал трето място по жизнен стандарт в Северна Америка. И всички говорели английски. От прочетеното заключих, че би било напълно възможно да отворя там собствена бензиностанция. Или автосервиз.