Кралството

В съзнанието ми изплува реплика на Карл към датския главорез, докато седяха в кухнята. „Вилумсен има обезпечение за заема.“ И отговорът на датчанина: „Което, твърди той, не струва нищо без хотела.“ Вилумсен, който иначе разчиташе само на мъжка дума, не се бе доверил на Карловата и му бе поискал необработваемата площ от имота ни като гаранция.

— Знаеш ли как наричаше татко окаяната ни ферма? — попитах.

— Не.

— Кралството. „Опгор“ е нашето кралство, повтаряше непрекъснато, сякаш се тревожеше да не би аз и Карл да се отнасяме твърде лековато към поземлената собственост.

Шанън мълчеше.

Прокашлях се.

— Карл е подправил подписа ми. Знае, че никога не бих се съгласил да ипотекираме нашите земи в полза на Вилумсен, затова си е присвоил моя дял зад гърба ми.

— И сега се води собственик на цялата земя.

— На хартия — да. Ще си върна моя дял.

— Дали ще успееш? Разполагал е с достатъчно време дискретно да прехвърли собствеността обратно на твое име, след като Вилумсен е анулирал заема. Защо не го е направил?

— Сигурно от ангажименти не е успял.

— Събуди се, Рой. Да не излезе, че познавам брат ти по-добре от теб? Докато земята се води на негово име, той я притежава. Говорим за човек, който, без да му мигне окото, е измамил свои бизнес партньори и приятели в Канада и после е офейкал. При посещението ми в Торонто през пролетта узнах доста подробности около случилото се тогава. Говорих с един от бившите му съдружници — близък наш приятел. Навремето, като видял накъде отиват нещата, настоял да уведомят инвеститорите за големите загуби и да спрат проекта, преди предприемачите да загубят още пари, но Карл го заплашил с убийство.

— Карл е много силен, но само на приказки.

— Отбил се при въпросния наш приятел, докато човекът бил сам в дома си. Насочил срещу него пистолет, Рой. Заканил се да убие и него, и семейството му, ако не си затваря устата.

— Паникьосал се е.

— А сега какво, мислиш, е състоянието му?

— Карл не би откраднал от мен. Аз съм му брат, Шанън. — Усетих дланта ѝ върху лакътя ми. Понечих да се отдръпна, но не го направих. — И не би убил човек — заявих с несигурен глас. — Не и така. Не и за пари.

— Може би не. За пари може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ме пусне да си отида. Вече не.

— Вече не? И какво се е променило в сравнение с преди?

Тя се вгледа в очите ми. В гората зад нас нещо изпука.

Шанън ме прегърна.

— Иска ми се никога да не бях срещала Карл — прошепна в ухото ми. — Но тогава нямаше да срещна и теб, та не съм сигурна дали да не съм благодарна на съдбата. Сега обаче ни е нужно чудо. Трябва ни намеса свише, Рой.

Облегна брадичка на рамото ми така, че двамата да гледаме в различни посоки. Тя — отвъд оградата, към черните горски дебри, аз — към поляната и към магистралата, която отвеждаше нататък, надалеч, към други места.

Нещо пак изпука. Над нас се спусна сянка. Птичият концерт секна рязко, сякаш диригент бе вдигнал палката си.

— Рой… — прошепна Шанън и повдигна брадичка от рамото ми.

Погледнах я. Взираше се напред. Едното ѝ око беше широко отворено, другото — почти затворено. Обърнах се и какво да видя? Четири крака над оградата. Плъзнах поглед нагоре по краката. И още по-нагоре. Най-сетне се появи тяло и врат, източващ се нагоре успоредно на стволовете на дърветата.

Беше чудо.

Жираф.

Дъвчеше и ни гледаше с безразличие. Имаше мигли като на Малкълм Макдауъл в екранизацията по романа „Портокал с часовников механизъм“.

— Забравих да ти кажа, че това е зоопарк — казах.

— Да — кимна Шанън. Жирафът дръпна с уста тънък гол клон и слънчевата светлина пробяга по обърнатото ѝ нагоре лице. — Забравиха да ни кажат, че това е зоопарк.

След разходката из гората с Шанън се върнахме в бензиностанцията.

Казах ѝ да се прибере с волвото. Като приключа, ще ѝ звънна и тя ще дойде да ме вземе. Исках да прегледам счетоводната документация, но не успях да се съсредоточа. Карл ме беше продал. Беше ме преметнал, беше откраднал бащиното ми наследство и го беше продал на човек, дал най-висока цена. Без угризения ме остави да се превърна в убиец, да убия Вилумсен, за да спася неговата, на Карл, кожа. Както обикновено. Въобще не беше намекнал, че ме е измамил. Да, той ме измами!

Целият треперех от гняв. Не успявах да се успокоя. Накрая отидох в тоалетната и повърнах. После се разридах вътре с надеждата, че никой не ме чува.

Какво, по дяволите, да направя?

Погледът ми падна върху плаката пред мен — същия онзи от служебната тоалетна в Ус. ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВИ ГО СЕГА.

И в този миг взех решение. Сигурен съм, че е било точно тогава. Но, естествено, не е изключено да е било и по-късно същата вечер. Когато узнах втората причина Шанън да ми гостува в Кристиансан.

63

Седях безмълвно до кухненската маса, която с Шанън внесохме в дневната.