Кралството

Шанън ми се обади да ми съобщи, че няма да дойде до Нотуден, както се бяхме уговорили. До началото на новите строителни работи през април се налагало, в качеството си на ръководител, да се съсредоточи изцяло върху проектантската работа.

Разбирах.

Страдах.

Отброявах дните.

В средата на март — през прозореца виждах как над Сьом и моста „Варудбруа“ се излива проливен дъжд — някой звънна на вратата. Отворих. Беше тя. Дъждовни капки се стичаха от червената ѝ коса, полепнала по скалпа. Премигах. Сякаш виждах как по бялата кожа на шията ѝ се оцеждат струйки ръждива вода или кръв. Носеше сак. А в очите ѝ прочетох отчаяние и решимост.

— Може ли да вляза?

Отстъпих встрани.

Едва на следващия ден узнах защо е дошла.

За да ми съобщи новини.

И да ме помоли отново да извърша убийство.

62

Слънцето тъкмо беше изгряло, земята бе още мокра от снощния дъжд, а птичките чуруликаха оглушително. Аз и Шанън, хванати за ръце, навлизахме навътре в гората.

— Пойни птици — казах. — Тук, по на юг, се завръщат по-рано.

— Звучат весело. — Шанън облегна глава на ръката ми. — Сигурно са жадували да се приберат у дома. Я ми припомни кой каква птица беше.

— Татко — ушата чучулига. Мама — сиво каменарче. Чичо Бернард — тръстикова овесарка, Карл…

— Не ми казвай! Ливадна бъбрица.

— Правилно.

— Аз съм планински дъждосвирец, а ти — белогуш дрозд.

Кимнах.

През нощта почти не бяхме разговаряли.

— Хайде да оставим приказките за утре — помоли Шанън, след като я пуснах да влезе, поех мокрото ѝ палто и я отрупах с въпроси. — Искам да спя. — Тя обви кръста ми с ръце и притисна буза о гърдите ми. Усетих как ризата ми се просмуква с вода. — Но преди това трябва да те имам.

На следващия ден се налагаше да стана рано. Сутринта в бензиностанцията очаквахме голяма доставка и присъствието ми бе задължително. По време на закуската тя пак не поясни защо е дошла. И аз не я попитах. Сякаш предчувствах, че узная ли, нищо няма да е същото. Затворихме очи и се насладихме на малкото време, с което разполагахме, на краткото свободно падане, преди да се ударим в земята.

Предупредих Шанън, че се изисква да бъда в бензиностанцията поне до обяд, преди да намеря кой да ме смени. Но ако дойде с мен на работа, след приемането на доставката ще се поразходим. Тя кимна, подкарах към бензиностанцията. Изчака в колата, докато приема стоката.

Поехме на север. Зад нас се простираше магистралата със сатурнови пръстени от входове и изходи, пред нас — гора, която още сега, в началото на март, бе започнала да се раззеленява. Открихме пътечка навътре между дърветата. Поинтересувах се дали в Ус още е зима.

— В „Опгор“ е зима — потвърди Шанън. — А в селото два пъти имаше фалшива пролет.

Засмях се и я целунах по косата. Пътечката ни отведе до висока ограда. Седнахме на голям камък отстрани.

— А хотелът? — попитах и си погледнах часовника. — Как върви?

— След две седмици официално даваме старт на строежа — точно по план. Върви горе-долу добре.

— А кое не върви съвсем добре?

Тя поизправи гръб.

— Това е една от причините да дойда да поговорим. Възникна непредвиден проблем. Геолозите установиха, че теренът е нестабилен.

— Установили? Та Карл знае не от вчера, че теренът е рисков. Нали именно това причинява честите срутища в Хюкен, а прокарването на тунела, през който да се пренасочи главният път, се бави.

Давах си сметка колко ядосано звуча. Навярно ме дразнеше мисълта, че е дошла в Кристиансан не заради мен, а заради затруднения, свързани с нейния хотел.

— Карл не е споменавал на никого за геоложки рискове. За теб не са новост предпочитанията му да се преструва, че проблемите не съществуват.

— И? — подканих я нетърпеливо.

— Налага се да се прави укрепване, но трябват пари, а Карл твърди, че нямаме, затова било най-добре да си мълчим; щели да минат поне двайсет години, преди строежът да се наклони. Аз, естествено, не одобрих идеята му и се залових сама да проверя финансовото ни състояние, за да проуча какви са възможностите да изтеглим нов кредит от банката. Може, но искат, оказа се, сериозно обезпечение. Ще се поинтересувам дали съпругът и деверът ми са склонни да ипотекират необработваемите земи в „Опгор“, отговорих. Служителката каза… — Шанън млъкна, преглътна и чак тогава продължи: — … каза, че според имотния регистър върху въпросната поземлена собственост вече е учредена ипотека в полза на частно лице. На всичкото отгоре съгласно документите като собственик на терена бил вписан само Карл Опгор, защото в началото на есента бил откупил твоя дял.

Взирах се втренчено в Шанън. Наложи се да се прокашлям, за да си възвърна гласа:

— Не е вярно. Станала е грешка.

— И аз това казах в банката. Но те ми показаха копие от документа за продажба с подписа на Карл и с твоя подпис. — Шанън вдигна телефона си пред очите ми. И той наистина беше там. Моят подпис. Тоест, нещо, което приличаше на моя подпис. Толкова много, че само един човек би бил способен на толкова правдоподобна имитация — човекът, научил се да наподобява почерка в ученическите ми съчинения.