Кралството

— Мътните го взели!

— Хората се изплашиха за парите си. Съдружниците почнаха да опяват да спрем овреме. Възможно е срещата довечера да е краят, Рой.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да обърна настроенията. Но благодарение на остро критичната реч, която Ю Ос дръпна на погребението на Вилумсен, и на писанията и слуховете, разпространявани из града от Дан, в момента определено не се къпя във всеобщо доверие.

— Хората те познават — възразих. — А в крайна сметка това е по-важно, отколкото какви ги драска и плещи един писач пришълец. Колкото до приказките на Ос, хората веднага ще ги забравят, видят ли, че пак се изправяш. Ще разберат, че това момче от „Опгор“ не се предава току-така, дори да е било повалено в нокаут.

— Сериозно ли говориш? — изгледа ме Карл.

Свих юмрук и шеговито го тупнах по рамото.

— Нали го знаеш онзи лаф: Everybody loves a comeback kid31. Пък и най-грубата работа и най-скъпите инвестиции по хотела вече са факт. Остава само самият строеж. Да се откажеш сега, би било идиотщина. Ще се справиш, брат ми.

Карл сложи длан на рамото ми.

— Благодаря, Рой. Благодаря ти, задето вярваш в мен.

— По-големият ти проблем е как да получиш широко съгласие да следвате оригиналните чертежи на Шанън. От общината сигурно ще продължават да настояват за тролове и дърво. Освен това, за да се осигурят по-скъпи материали, необходими за реализацията на идеята и дизайнерските решения на Шанън, на теб се пада да убедиш съдружниците да одобрят увеличение на бюджетната рамка.

Карл се поизправи. Май бях успял да му вдъхна малко оптимизъм.

— Шанън и аз размишлявахме по въпроса. Проблемът на показаните изображения на първата инвеститорска среща беше, че не се бяхме потрудили достатъчно върху визуалната част от презентацията. Изображенията изглеждаха прекалено постни и потискащи. Сега Шанън изработи архитектурни визуализации при съвсем различно осветление и от различни ракурси. Но най-голямата разлика е, че виртуалният модел на хотела е позициониран в летен, а не в зимен пейзаж. Миналия път целият този бетон се сливаше с монотонния безцветен зимен пейзаж и хотелът изглеждаше продължение на така омразната на хората зима, нали? Сега фонът е цветен, летен и придава светлина и цвят на бетона, хотелът изпъква и не прилича на бункер, който се опитва да се изгуби в заобикалящата го природа.

— Same shit, new wrapping?32

— И абсолютно никой няма да разбере, че е точно това. Обещавам ти, ще пощуреят от възторг. — Карл си беше възвърнал оптимизма, белите му зъби блестяха под слънцето.

— Като туземци, на които предлагаш стъклени мъниста, а те ги вземат за истински перли.

— Не, перлите са си истински, просто този път ще ги лъснем предварително.

— Струва ми се достатъчно честно.

— Да. Достатъчно честно.

— Понякога човек просто прави, каквото трябва.

— Да — съгласи се Карл и погледна на запад.

Шумно си пое дъх и пак се сви. Пак ли го налегна униние?

— Дори когато си дава сметка, че постъпва много, много грешно.

— Вярно е — потвърдих, макар мислите на Карл видимо да се бяха отклонили в друга посока. Проследих с поглед дирята на Шанън.

— И въпреки това продължаваме в същия дух — бавно изрече Карл с ясната си дикция. — Ден след ден. Нощ след нощ. Повтаряме един и същи грях.

Затаих дъх. Беше възможно, разбира се, да говори за татко. Или за себе си и Мари. Ако не грешах обаче, ставаше дума за Шанън. За Шанън и мен.

— Например… — Гласът на Карл звучеше задавено и той преглътна с мъка.

Мобилизирах се психически.

— Както например, когато Курт Улсен се беше надвесил от скалата да провери дали ягуарът е паднал в Хюкен — продължи Карл. — Направо превъртях. Историята се повтаря, казах си. Ей сега ще ни разкрият. Точно като онзи път, когато баща му стоеше точно на същото място и надничаше в пропастта да провери дали гумите на кадилака са пукнати.

Мълчах.

— Тогава обаче ти не присъстваше и нямаше как да ме спреш. Сигмюн Улсен не падна сам в пропастта. Аз го бутнах, Рой.

Устата ми беше суха като пергамент, но поне си нормализирах дишането.

— Но ти си го знаел през цялото това време — добави Карл.

Държах погледа си прикован в коловоза от ските на Шанън. Кимнах, едва-едва помръдвайки глава.

— Тогава защо не ми позволи да ти кажа?

Свих рамене.

— Не си искал да те направя съучастник в убийство — отговори си сам Карл.

— Да не си очаквал това да ме уплаши? — попитах с крива усмивка.

— Вилумсен и неговият главорез са нещо съвсем различно. Сигмюн Улсен беше невинен.

— Явно си го блъснал много силно, защото той се беше приземил с голямо отклонение от отвесната линия.

— Направо го изстрелях. — Карл замижа, вероятно заради силното слънце. После отвори очи. — Още когато ти звъннах в сервиза, ти разбра, че не става дума за злощастен инцидент. Но не ме попита нищо. Защото така винаги е по-лесно: да се преструваш, че лошото не съществува. Както когато нощем влизаше в стаята ни и…

— Затваряй си устата!

Той се подчини. Над нас припърхаха забързани криле. Май същата онази птица се връщаше.