Кралството

— Юлие сто на сто ти е казала какво точно се случи в навечерието на Новата година, преди ти да се появиш. И че ми дължиш извинение. Но за момче с твоето его това не е никак лесно. Знам, защото преди често съм изпадал в същото положение. Не те моля да го правиш заради мен или заради себе си. За Юлие обаче е важно. С нея имате връзка, а аз съм единственият ѝ шеф, който се е държал човешки с нея.

Алекс зяпна от почуда. Стана ми ясно, че съм уцелил ако не в десетката, то поне в осмицата.

— За да не изглежда нагласено, сега ще отида и ще продължа да наливам бензин. Нарочно ще се позабавя. Когато Юлие излезе, ти слез от колата и ела при мен. И двамата ще се сдобрим пред очите ѝ.

Алекс се взираше в мен с наполовина отворена уста.

Не бях наясно с интелектуалния му потенциал, но когато най-сетне долепи устни, разчитах да е схванал колко проблеми ще се разрешат, ако ме послуша. Първо, Юлие ще престане да му опява, че не е достатъчно мъжкар да помоли Рой Опгор за прошка. Второ, оттук нататък Алекс нямаше да се озърта през рамо, очаквайки отмъщението ми.

Той кимна.

— До след малко. — Върнах се при волвото и застанах зад колонките, та да остана скрит от погледа на Юлие.

След минута тя излезе. Чух как се качи в колата и затвори вратата. Няколко секунди по-късно пак се отвори врата. И Алекс се появи пред мен.

— Извинявай — протегна ми ръка.

— Такива работи се случват — отвърнах и надзърнах през рамо. От форда Юлие ни наблюдаваше ококорена. — Само че, Алекс?

— Да?

— Две неща. Първо, дръж се добре с нея. И второ, никога не изхвърляй запалена цигара близо до бензинови колонки. Разбрано?

— Разбрано — отговори Алекс с устни. А с очи ми каза „благодаря“.

Докато минаваха покрай мен с колата, Юлие ми махна енергично.

Качих се във волвото и потеглих. Карах бавно, настилката се хлъзгаше заради омекналото време. Подминах табелката с надписа на общината. Не погледнах в огледалото за обратно виждане.

Част VII

61

Някъде около десети януари получих покана за среща на Общото събрание на дружеството „Ус Спа хотел“. Заседанието беше насрочено за втората седмица от февруари. Дневният ред се състоеше само от една точка: Оттук нататък накъде?

Формулировката отваряше поле за разнопосочни предположения. Строежът на хотела ще бъде замразен? Останките ще бъдат продадени на заинтересуван предприемач и събирателното дружество ще бъде ликвидирано? Или проектът ще бъде възобновен, но с удължен срок за изпълнение?

Срещата щеше да се състои чак в седем вечерта, но аз пристигнах в „Опгор“ още в един на обяд. От безоблачното синьо небе грееше бяло, лъскаво като метал слънце. В сравнение с последното ми прибиране сега стоеше по-високо над планинските върхове. Слязох от колата и пред мен мигом изникна Шанън — толкова красива, че чак болеше.

— Научих се да карам ски — засмя се тя и сияеща от щастие, ми ги посочи.

Едва се овладях да не я взема в прегръдките си. Само преди четири дни бяхме лежали заедно в хотелска стая в Нотуден и още усещах вкуса ѝ върху езика си и топлината ѝ по кожата си.

— Справя се отлично! — засмя се Карл, който излезе от къщата с моите ски обувки в ръка. — Да се поразходим до хотела.

Взехме си ските от хамбара, сложихме ги и тръгнахме. Карл, естествено, бе преувеличил. Шанън съумяваше да се крепи върху ските, но определено не се справяше отлично.

— Сигурно защото като дете карах сърф — отбеляза тя с видимо самодоволство. — Сърфът развива умението да пазиш равновесие и… — Ските се плъзнаха рязко напред, тя изкрещя и тупна по дупе върху прясно навалелия сняг.

Карл и аз се запревивахме от смях и след неуспешен опит да нахлузи обидена физиономия Шанън също прихна. Докато ѝ помагахме да се изправи, усетих ръката на Карл върху гърба ми. Той леко стисна тила ми. Синият му поглед ме гледаше грейнало. Изглеждаше по-добре, отколкото по Коледа. Беше поотслабнал, движеше се по-пъргаво, еклерите на очите му и дикцията му се бяха прояснили.

— Е? — Карл се облегна на щеките. — Виждаш ли го?

Виждах само същите обгорели черни останки от пожара преди месец.

— Не го ли виждаш? Бъдещия хотел?

— Не.

Карл се засмя.

— Само почакай. Четиринайсет месеца. Говорих с моите хора. Ще се справим за четиринайсет месеца. След един месец ще прережем лентата за началото на новия строеж. Ще организираме по-тържествено откриване от миналия път. Ана Фала се съгласи да дойде и да среже лентата.

Кимнах. Ана Фала — депутатка, председателка на парламентарната комисия по икономически въпроси. Високопоставена особа.

— А после ще си направим празненство в Ортюн — точно като едно време.

— Нищо не може да стане точно като едно време, Карл.

— Почакай и ще видиш. Накарах Род да събере бандата специално за случая.

— Майтапиш се! — засмях се. Род! Дори от Стуртинга30 не можеха да изпратят такава знаменитост.

— Шанън? — обърна се Карл.

Тя изкачи с мъка баира.

— Непрекъснато се хлъзгам назад — усмихна ни се задъхана.

— Ще покажеш ли на Рой как се научи да се спускаш? — Карл посочи закътан склон. Снегът блещукаше като диамантен килим.

— Нямам намерение да ви забавлявам — изплези му се Шанън.