Кралството

Спуснахме се пеша до Козия завой, където ланд роувърът на Улсен стоеше с включени фарове, насочени към пропастта. Температурите внезапно се бяха повишили до два-три градуса под нулата. Курт Улсен извади от багажника си въже и го завърза около кръста си.

— Един от двама ви да го държи — подаде края на Карл и предпазливо пристъпи към ръба.

Оттам започваше около двуметров стръмен, каменист склон, после скалата се спускаше отвесно и се губеше от поглед.

Докато Курт Улсен стоеше така, надвесен над пропастта, гърбом към нас, Карл се наклони към ухото ми.

— Ще намери трупа — прошепна ми пискливо той. — И ще открие нещо нередно.

Лицето на Карл лъщеше от пот, а паниката в гласа му ме накара да мисля за парадокси; за мошеника, който, от страх да не го разкрият, предпочел да умре от глад.

— Трябва… — Карл отметна глава към гърба на Улсен.

— Я се вземи в ръце! — просъсках възможно по-тихо. — Ще намери трупа и в това няма нищо притеснително.

Курт Улсен се обърна към нас. В мрака цигарата му светеше като автомобилен фар.

— Май по-добре да завържем въжето за бронята на ланд роувъра — предложи той. — Иначе като нищо и тримата ще се свлечем в пропастта.

Взех края на въжето от Карл и го завързах около бронята с двоен моряшки възел. Кимнах на Курт, че вече е безопасно, и кимнах дискретно, но предупредително поклатих глава към Карл.

Курт се спусна по стръмната скала и се надвеси над пропастта, а аз държах въжето изпънато. Запали фенера и насочи лъча надолу.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— О, да — отвърна Курт Улсен.

През ниско надвисналите стоманеносиви облаци се процеждаше матова светлина, докато служители от КРИПОС спускаха в Хюкен Сюлесюн и още двама негови колеги. Сюлесюн, облечен в шушляков гащеризон, си носеше „сешоара“. Скръстила ръце, Мартинсен наблюдаваше операцията.

— Отзовахте се бързо — отбелязах.

— За днес прогнозират сняг — поясни тя. — А местопрестъпления под еднометров сняг са кофти тръпка.

— Нали сте наясно, че спускането долу се смята за опасно?

— Улсен ни предупреди, но при минусови температури срутванията са рядкост. В планината водата наистина разширява обема си при замръзване и образува пукнатини в скалите, но същевременно действа и като лепило. Затова, когато ледът започне да се топи, раздробените късове губят сцепление със скалата.

Звучеше като човек, наясно за какво говори.

— Долу сме — съобщи гласът на Сюлесюн по подвижната радиостанция. — Край.

— Тръпнем в очакване. Край.

И зачакахме.

— Уоки-токитата не са ли, така да се каже, първобитни устройства? — попитах. — Защо не използвате мобилни телефони?

— А откъде знаеш дали долу има обхват? — изгледа ме Мартинсен.

Това намек ли беше? Да не би току-що да се издадох, че съм слизал в Хюкен? Долових ли мнителна нотка в гласа ѝ?

— Е, щом базовата станция е приемала сигнали от телефона на Поул Хенсен, след като е паднал в Хюкен, значи има обхват.

— Почакай да видим дали той и телефонът му наистина са долу.

Сякаш в отговор уоки-токито изпращя.

— Тук има труп — съобщи Сюлесюн. — Силно смачкан, но е Поул Хенсен. Замръзнал е. Сбогом на надеждите за определяне на точен час на смъртта.

— Виждаш ли мобилния му телефон? — доближи устни до разговорното устройство Мартинсен.

— Не. А, момент. Опгор го намери в джоба на якето му. Край.

— Добре. Край и приключвам.

— Тази ферма твоя ли е? — попита Мартинсен и закачи уоки-токито на колана си.

— На мен и на брат ми.

— Тук е красиво.

Погледът ѝ се плъзна по околния пейзаж, както вчера бе обходил щателно къщата ни. Полицай Мартинсен явно имаше набито око.

— Разбираш ли от селскостопанска работа? — попитах.

— Не, а ти?

— И аз не.

Разсмяхме се.

Извадих кутийката със снус. Взех си пакетче и предложих и на нея.

— Не, благодаря — отказа ми тя.

— Спряла ли си го?

— Толкова ли ми личи?

— Да, по погледа, Когато отворих кутийката.

— Добре де, дай едно пликче.

— Не искам да съм човекът, който…

— Само едно.

Поднесох ѝ кутийката.

— Защо Курт Улсен го няма? — поинтересувах се.

— Вашият ленсман проверява нова следа — отговори тя с подигравателна усмивка и набута пликчето между червените си мокри устни. — По време на претърсването на бараките попаднал на латвиец, работник по строежа.

— Бараките не са заключени, докато строителните работи не се подновят.

— Така е, но латвиецът решил да спести пари и вместо да се прибере за Коледа, останал нелегално в бараката. Още при появата ни на вратата изстреля, че не той е подпалил строежа. На трийсет и първи декември слязъл в центъра да погледа фойерверките и се върнал при бараките малко преди полунощ. По пътя го отминала кола. Заварил хотела, обвит в пламъци. Именно латвиецът подал сигнал за пожара. Анонимен, разбира се. Не посмял да отиде в полицията и да разкаже за колата, която видял, защото тогава щяло да излезе наяве, че по време на празниците е живял в бараката, и щели да го изритат, фаровете на въпросния автомобил го заслепили и не видял нито марката, нито цвета. Забелязал само, че единият стоп не работел. Така или иначе, в момента Улсен го разпитва.

— Според теб това има ли нещо общо с убийството на Вилумсен?