Кралството

— Не изключваме тази възможност — сви рамене Мартинсен.

— А латвиецът…

— Невинен е.

Мартинсен видимо се бе успокоила. От никотина.

Кимнах.

— По принцип почти винаги си сигурна дали един човек е виновен, или невинен, нали?

— Да — потвърди тя и понечи да добави още нещо, но в същия миг лицето на Сюлесюн се показа над ръба на пропастта.

Беше се изкачил по въжето с помощта на самохват. Измъкна се от алпинисткото седло и седна на предната пасажерска седалка в служебната кола на КРИПОС. Свърза „сешоара“ към лаптоп и стартира програмата за анализ.

— Остатъци от барут! — провикна се от отворената врата. — Няма съмнение. Преди смъртта си Поул Хенсен е стрелял — по всяка вероятност с оръжието, намерено в ръката на Вилум Вилумсен.

— И това ли можете да определите? — попитах.

— Във всеки случай можем да проверим дали боеприпасите са едни и същи, а при малко повече късмет — и дали е възможно следите от барут по ръцете на Поул Хенсен да са от същия пистолет. Но ходът на събитията определено вече се изясни.

— И каква е хронологията?

— Сутринта Поул Хенсен е застрелял Вилум Вилумсен в спалнята му, после е подкарал към „Опгор“, за да се опита да измъкне от брат ти Карл парите, които Вилумсен му е дължал, но ягуарът е поднесъл по заледения завой и пое ле… — Мартинсен млъкна рязко. Усмихна се. — Твоят ленсман няма да е във възторг, ако разбере колко подробно си осведомен за напредъка в разследването ни, Опгор.

— Обещавам да си трая.

Тя се засмя.

— И въпреки това най-добре за екипното ни взаимодействие с ленсман Улсен е да му кажа, че в хода на операцията почти през цялото време ти си бил вътре в къщата.

— Дадено. — Вдигнах ципа на якето си. — Така или иначе, съдейки по чутото, случаят явно е приключен.

Тя стисна устни, сякаш за да ми покаже, че няма нито да потвърди, нито да отрече предположението ми, но същевременно мигна утвърдително с очи.

— Кафе? — предложих.

Долових кратко объркване в очите ѝ.

— Студено е — настоях. — Ще приготвя една кана и ще я изнеса.

— Благодаря, но си носим.

— Разбира се. — Обърнах се и си тръгнах.

Усещах как ме гледа, докато се отдалечавам. Не че непременно беше заинтересована, но кой изпуска възможност да позяпа чужд стегнат задник? Замислих се за продупчената поцинкована кофа и как се разминах на косъм с куршума на датчанина. Професионален изстрел от кола в движение. И добре че колата беше паднала от голяма височина и предното стъкло най-вероятно се бе натрошило цялото, та в него да не личи дупка от куршум, която да създаде объркване сред разследващите кога и как Поул Хенсен е произвел изстрел.

— Е? — попита Карл.

Заварих ги седнали край кухненската маса — него и Шанън.

— Ще цитирам Курт Улсен — отправих се към готварската печка. — О, да.

60

В три следобед заваля сняг.

— Виж. — Шанън се загледа през тънките прозорци на зимната градина. — Всичко изчезва.

Едри мъхести снежни парцали се сипеха и разстилаха пухен юрган над земята. Шанън имаше право. След два-три часа всичко щеше да изчезне.

— Довечера се прибирам в Кристиансан — съобщих. — Отпускът ми беше неочакван за колегите и се е натрупала работа.

— И да се обаждаш — заръча Карл.

— Да — и да се обаждаш — повтори Шанън.

Кракът ѝ докосна моя под масата.

В седем потеглих от „Опгор“. Снегът беше спрял. Горивото ми свършваше и се отбих в бензиностанцията да заредя. Видях как гърбът на Юлие изчезва зад плъзгащите се врати. Освен мен имаше само една спряла кола — тунингования форд „Гранада“ на Алекс. Паркирах под ярката светлина до бензиновите колонки, слязох и започнах да зареждам, фордът се намираше само на няколко метра. Светлината от близка улична лампа падаше върху златистокафявия капак и предното стъкло. Аз и Алекс се виждахме добре. Беше сам в колата. Юлие беше влязла, за да купи нещо — например пица. После сигурно щяха да се приберат и да си пуснат филм. Това правят обикновено гаджетата в нашето село. Тук жителите, така да се каже, бяхме извадени от обращение. Алекс се преструваше, че не ме е забелязал. Аз обаче закрепих пистолета за зареждане в гърловината на резервоара и тръгнах към форда на Алекс. Изведнъж той се разбърза. Изправи се зад волана, изхвърли през прозореца едва начената цигара. Пръскайки искри, тя тупна върху сухия асфалт под навеса над колонките. Алекс вдигна страничния прозорец. Някой сигурно го беше светнал, че на трийсет и първи декември, за негов късмет, Рой Опгор не е бил в настроение да влиза в ръкопашна схватка и за пореден път да защити славата си на виден побойник.

Нещо повече: Алекс дори заключи вратата на колата.

Застанах до нея и почуках с кокалчето на пръста си по стъклото.

Той смъкна прозореца с два сантиметра.

— Да?

— Имам предложение.

— Какво? — Съдейки по вида на Алекс, очакваше да му предложа реванш — оферта, която ни най-малко не го блазнеше.