Кралството

— Докато ѝ поднасях съболезнованията си, тя ме притегли към себе си. Помислих, че иска да ме прегърне. Но, какво мислиш, ми прошепна тя в ухото? „Убиец!“

— Убиец? Сигурен ли си, че си чул правилно?

— Да. Дори се усмихна. Преструвка за пред хората, това е ясно, но…

— Убиец.

— Да.

— Сигурно адвокатът ѝ е съобщил, че съпругът ѝ ти е опростил заем от трийсет милиона и ти е отпуснал нови трийсет непосредствено преди смъртта си.

— Това прави ли ме убиец? — възкликна възмутен Карл.

Негодуваше не защото беше невинен, а защото обвиненията на Рита бяха неоправдани с оглед на информацията, с която тя разполагаше. Така функционираше умът на Карл. Той роптаеше, че Рита Вилумсен го заклеймява въз основата не на факти, а на чисто личната си антипатия към него и това го обиждаше.

— Не е чудно, че е мнителна — обади се Шанън. — Ако е знаела за заема, сигурно ѝ се струва странно как така съпругът ѝ не ѝ е казал за решението си да отпише толкова голяма сума. Ако пък не знае за заема, навярно ѝ се струва подозрително адвокатът на съпруга ѝ да получи документа за заема след убийството, а датата на подписването да е няколко дни по-рано.

В отговор Карл само изсумтя. Явно смяташе, че дори подобна очевидна логика не оправдава поведението на Рита.

Погледнах небето над нас. По прогнозата обещаха слънце, но от запад се задаваха тъмни облаци. В планината времето се променя бързо.

59

Отворих очи. Бушуваше пожар. Двуетажното легло и стените в детската стая горяха буйно, огнената стихия ревеше срещу мен. Скочих на пода. От матрака се източваха високи жълти пламъци. Защо тогава не усещах нищо? Плъзнах поглед по тялото си и установих, че пламъци са обхванали и мен. От спалнята се чуваха гласовете на Карл и Шанън. Спуснах се към вратата, но беше заключена. Втурнах се към прозореца и разтворих горящите пердета. Прозорецът беше изчезнал. На негово място се бяха появили решетки. И там, на снега отвън, стояха трима души. Бледи, неподвижни, се взираха в мен. Антон Му. Грете Смит. И Рита Вилумсен. От мрака, потопил Козия завой, се зададе пъплеща пожарна кола. Без сирени, без включени сигнални светлини. Намаляваше ход все повече. Двигателят ревеше все по-силно. По едно време напълно спря и се хлъзна назад, потъвайки в тъмнината, от която бе изплувала. От хамбара излезе кривокрак мъж. Курт Улсен. Беше си сложил боксовите ръкавици на татко.

Отворих очи. Стаята тънеше в мрак. Нищо не гореше. Ревът обаче звучеше и наяве. Рев от работещ на високи обороти двигател. Сигурно призракът на ягуара излиза от Хюкен, мина ми през ума. Постепенно обаче се посъбудих още и разпознах звука на ланд роувър — много напомняше пърпорене на трактор.

Нахлузих си панталон и слязох.

— Събудих ли те?

Курт Улсен стоеше на стълбите с палци, втикнати в колана.

— Рано е.

Не бях погледнал часовника, но на изток не се виждаха признаци за зазоряване.

— Нощес не ме хвана сън. Вчера приключихме претърсването на бараките при строежа. Не открихме нито Поул Хенсен, нито колата му, нито каквито и да било следи от наскоро пребивавал там човек. Базовата станция вече не приема сигнали от телефона му. Или батерията е паднала, или си е изключил телефона. Снощи обаче ми хрумна нещо и искам да го проверя възможно по-бързо.

Опитах да си събера мислите.

— Сам ли си?

— Питаш ме защо я няма Мартинсен ли? — ухили ми се неизвестно защо Улсен. — Не виждам причина да будя КРИПОС. Ще приключим за нула време.

Зад мен някой изтрополи по стълбите.

— Какво става, Курт? — попита Карл, сънлив, но дразнещо благ, какъвто неизменно е сутрин. — Нападение призори, а?

— Добро утро, Карл. Рой, при последното ни посещение тук ти каза, че сутринта, когато е издъхнал Вилумсен, те е събудило ръмжене на автомобил, по твое предположение ягуар. После обаче звукът изчезнал и ти си решил, че ти се е присънило.

— Да?

— Сетих се колко хлъзгаво беше долу при Козия завой. Следователно е възможно — просто умът ми не спира да търси обяснение на тази загадка — та, възможно е да не е било сън, наистина да си чул ягуара. Шумът от двигателя му обаче е заглъхнал, защото той не е успял да вземе завоя, поднесъл е и…

Улсен направи пауза за ефект, докато изтръскваше пепелта от цигарата си.

— И допускаш… — Опитах се да се престоря на силно изненадан. — И допускаш…

— Във всеки случай искам да проверя. Деветдесет процента от работата по едно разследване…

— … се състои в проверка на следи, които не водят доникъде — довърших. И аз бях чел тази статия в „Истински престъпления“. — Много впечатляващо, нали? Е, надникна ли в Хюкен?

Курт Улсен се изплю недоволно на стълбите.

— Опитах, но е тъмно и стръмно. Търся някой да ме осигури с въже, за да се спусна поне колкото да разгледам.

— Разбира се. Трябва ли ти фенер?

— Имам си. — Улсен лапна цигарата и извади черен предмет с формата на шпеков салам.

— Идвам с вас. — Карл повлече пантофи обратно към горния етаж, за да се облече.