Кралството

— Всички познавахме Вилумсен като безкомпромисен, но почтен търговец. Печелеше там, където се откриваше възможност за печалба, и никога не сключваше сделки, ако не виждаше потенциал за печалба. Но стриктно спазваше поетите ангажименти, дори когато вятърът обръщаше посоката си и до вчера печелившият бизнес носеше загуби. Винаги. Ето, тази почтеност е неизменно качество на мъжете с морал и принципи.

Докато го изричаше, Ю Ос бе приковал леден поглед в Карл. Аз и брат ми седяхме един до друг на втория ред скамейки в пълната църква в Ус.

— Уви, не всички днешни бизнесмени от нашето село притежават качествата да прескочат високата морална летва, вдигната от Вилум.

Не гледах Карл, но сякаш усещах горещината от огнената червенина, обляла лицето му.

Според мен Ю Ос избра точно този повод да накърни репутацията на брат ми, защото знаеше, че не съществува по-подходяща трибуна, от която посланията му да стигнат до аудиторията. А държеше да отправи своето послание, защото все още го гонеше амбицията да диктува дневния ред. Преди два дни в уводната си статия, посветена на настоящи и бивши общински управници, Дан Кране описа Ю Ос като политик, чийто основен талант е да улавя обществените настроения, а после да заема позиция, която по вълшебен начин винаги да се явява съсредоточие на всички гледни точки. Именно по този начин, според Кране, Ос неизменно успявал да прокара предложенията си и да си изгради имидж на влиятелен лидер. Или, по-простичко казано, се съобразявал с настроенията на аудиторията, тоест направо следвал течението. „Кучето ли размахва опашката, или опашката — кучето?“ — питаше в материала Дан Кране.

Статията разбуни духовете. Как смееше този арогантен пришълец да напада тъста си, техния любим бивш общински управител, техния местен Герхардсен29! И във вестника, и в интернет заваляха упреци. Дан Кране отговори, че това ни най-малко не е критика към Ю Ос. Защото нали идеята на демокрацията е народът да бъде представен, а нима има по-истински представител и демократ от политик, способен да улавя обществените нагласи и да се обръща накъдето духа вятърът? По време на погребението на Вилумсен твърденията на Дан Кране получиха нагледно потвърждение, защото от амвона слушахме думите не на Ю Ос, а ехото от цял град, предадено от човека, който винаги умееше да интерпретира и да отстоява мнението на мнозинството. Защото ние, пряко засегнатите от неговите думи, знаехме, че хората говорят. Може би бе изтекла информация, че Карл е изгубил контрол над проекта, след като е уволнил главните фирми изпълнители; че изпитва финансови затруднения, че се опитва да потули проблемите си, вземайки частни заеми; че счетоводните документи не отразяват реалното състояние на дружеството. Че е възможно пожарът да е изиграл ролята на благодатен смъртоносен удар, който най-после слага край на продължителна агония. Засега едва ли някой разполагаше с нещо конкретно, но съвкупността от отделни дреболии, подочути оттук-оттам, рисуваше картина, която не допадаше никому. През есента Карл се изказваше много оптимистично; обяви на всеослушание, че всичко е влязло в нормалното русло, а жителите в Ус, инвестирали в проекта, искаха да чуят точно това.

И най-неочаквано силов събирач на дългове убил Вилум Вилумсен, ако се вярваше на журналистите, превзели селото ни. Хората основателно си задаваха въпроси. Според някои Вилумсен дължал много пари. Носеха се слухове, че е инвестирал в хотела по-голяма сума от другите, сума, за която бил теглил кредити. Дали това убийство не е първата пукнатина в основата, предзнаменованието, че всичко ще се провали, питаха се хората. Нима Карл Опгор, този хитър, сладкодумен чаровник се бе върнал в родния си дом и бе измамил доверчивите си съселяни с въздушната си кула?

Излязохме от църквата. Видях Мари Ос — обичайно сияйното ѝ лице изглеждаше бледо на фона на черното палто. Вървеше под ръка с баща си.

Дан Кране не се виждаше.

Роднини в твърде големи костюми изнесоха ковчега и го натовариха в катафалката. После колата потегли. Стояхме и гледахме след нея с привидна религиозна почтителност.

— Няма да го кремират веднага — обади се тих глас до мен. Грете Смит бе изникнала изневиделица. — От полицията искат трупът да е на разположение, ако се наложи да проверят нещо. Позволиха на роднините да докарат тялото за опелото и сега пак го връщат в моргата.

Продължих да гледам след колата. Движеше се толкова бавно, все едно беше спряла. Ауспухът бълваше бял дим. Най-сетне катафалката се изгуби зад завоя. Обърнах се към Грете. Тя обаче си беше тръгнала.

Пред Рита Вилумсен се виеше дълга опашка от желаещи да изкажат съболезнованията си. Не ми се вярваше точно в този момент да иска да вижда моята физиономия, затова се настаних на шофьорската седалка в кадилака и там изчаках Карл и Шанън.

Антон Му, в костюм, и съпругата му минаха покрай колата, без да вдигат очи.

— Ама че тъпа работа — възмутено каза Карл. Той и Шанън се качиха. Запалих. — Знаеш ли какво направи Рита Вилумсен?

— Какво? — Потеглих към изхода на паркинга.