Кралството

Тук трябваше да стъпвам внимателно. В града все още никой, освен ние в „Опгор“ не знаеше, че хотелът не е застрахован. Или поне никой сред живите. Всъщност казвах истината. Документите за анулирането на стария заем и за отпускането на нов сега се намираха у адвоката на Вилумсен и нямаше причина валидността им да бъде оспорена.

— Освен това Вилумсен беше болен от рак и не му оставаше още много — продължих. — Навярно е искал жителите на селото да го запомнят като щедър дарител за изграждането на хотела. За жалост строежът спря поради финансови затруднения, настъпили вследствие от пожара.

— Момент — спря ме Курт. — Карл ли дължеше пари на Вилумсен, или дружеството собственик на хотела?

— Сложно е — отговорих. — Обсъдете го с Карл.

— Не сме от Икономическа полиция, така че продължете — намеси се Мартинсен. — Значи, Поул Хенсен е поискал от Карл да погаси задълженията на Вилумсен?

— Да. Но ние не разполагахме с пари, въпреки че Вилумсен ни беше опростил дълга. Новият заем още не ни беше преведен. Ще стане най-рано след две седмици.

— Ти да видиш — отбеляза безчувствено Курт.

— И какво направи Поул Хенсен, след като му обяснихте, че не можете да му изплатите исканата сума?

— Тръгна си.

— Кога се случи това?

Мартинсен изстрелваше въпросите един след друг. Явно целеше да ме пришпорва да ѝ отговарям бързо. Ние, хората, сме устроени да се влияем от темпото, което събеседникът ни задава в разговора. Навлажних устни.

— Преди или след убийството на Вилумсен? — изпусна се Курт, изгубил търпение.

Мартинсен се обърна към него и за пръв път в очите ѝ видях нещо различно от спокойствие и усмивка. Ако човешкият поглед имаше силата да убива, с Курт щеше да е свършено. С непремерената си реплика Курт Улсен ми подсказа къде е заровено кучето, както се казва. Хронологията на събитията. Тези хора знаеха нещо за посещението на Поул Хенсен в „Опгор“.

Според скалъпената от нас версия Поул Хенсен ни беше навестил не три дни преди убийството на Вилумсен, както беше в действителност, а непосредствено след убийството, за да поиска от Карл парите, които не е успял да измъкне от Вилумсен. Защото само при такава последователност на събитията версията, че Поул Хенсен е убил Вилумсен и после е паднал с ягуара си в Хюкен, изглеждаше логична. Изпуснатата от Курт реплика обаче изигра ролята на така необходимия ми предупредителен грак на гарван. Взех решение с надеждата Карл и Шанън да слушат внимателно до кюнеца и да им направи впечатление каква корекция внасям в нашата версия.

— Преди убийството на Вилумсен — отговорих.

Мартинсен и Курт се спогледаха.

— Съответства на показанията на Симон Нергор. Той твърди, че покрай фермата му минал бял ягуар и продължил по пътя, който води само до вашата къща — каза Мартинсен.

— И до строителната площадка на хотела — добавих.

— Но дойде при вас?

— Да.

— Тогава е странно защо Симон Нергор не е видял ягуара да се връща.

Свих рамене.

— Ягуарът е бял и при толкова сняг е лесно да го пропусне, нали?

— Има такава възможност — отвърнах.

— Вие разбирате от коли. Освен снега, каква според вас би могла да бъде причината Симон Нергор нито да е чул, нито да е видял ягуара на връщане?

Биваше си я тази Мартинсен. Не се отказваше.

— Спортните автомобили се чуват добре, когато изкачват наклон на ниска предавка, нали? При спускане обаче, ако е пуснат по инерция, ягуарът е безшумен. Допускате ли шофьорът на ягуара да е направил точно това? Да е минал покрай Нергор по инерция?

— Не — поклатих глава. — По завоите се налага да натискаш спирачка, а ягуарът е тежък. Пък и шофьорите на такива автомобили не обичат просто да вървят по инерция. Тъкмо обратното. Обичат да чуват двигателя. Ако трябва да предположа защо Симон Нергор не е чул ягуара, бих казал, че сигурно е бил в кенефа.

Възползвах се от настъпилото мълчание, за да се почеша по ухото. Мартинсен ми кимна почти незабележимо, както боксьор на съперника си, успял да прозре заблуждаващ финт. В моя случай: опит да ме подхлъзнат да се впусна в ревностно изтъкване поради какви причини Симон Нергор не е чул и видял ягуара да се връща от „Опгор“. Ако се бях хванал на тази въдица, щеше да лъсне силното ми желание да ги убедя, че ягуарът се е върнал. Но какво стоеше в основата на тази ловка маневра? Мартинсен провери дали телефонът записва, а Курт бързо се намеси:

— Когато научи за смъртта на Вилумсен, защо не ми съобщи за събирача на дългове?

— Защото всички твърдяха, че е било самоубийство.

— И изобщо ли не ти се стори подозрително? Ами то се е случило непосредствено след като Вилумсен е получил заплахи за живота си.

— Датчанинът не спомена да го е заплашвал с убийство. Вилумсен имаше рак в последен стадий. Оставаха му още няколко месеца, и то с адски болки. Чичо ми си отиде от рак. Знам колко е мъчително. Не видях нищо озадачаващо в самоубийството му.

Курт си пое дъх да продължи, но Мартинсен го предупреди с жест да спре дотук и той си затрая.

— И Поул Хенсен не се е отбивал повече при вас? — попита полицайката от КРИПОС.

— Не.

Погледът ѝ проследи моя до кюнеца.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.