Кралството

Вилумсен лупна назад в леглото с онеправдано изражение, навярно защото го лиших от още две секунди живот. Мигом усетих как матракът под мен се мокри. Лъхна ме смрад на изпражнения. По филмите наблягат на кръвта и след смъртта не показват последствията от отпускането на аналния сфинктер.

Тикнах пистолета в ръката на Вилумсен и станах от леглото. Докато работех в бензиностанцията в Ус, четях не само „Илюстрована наука“, но и „Истински престъпления“. Затова освен шапка за баня и ръкавици си бях залепил с тиксо крачолите за чорапите, а ръкавите — за ръкавиците, за да предотвратя евентуално ръсене на косми, от които полицията — в случай че разследва смъртта на Вилумсен като убийство — да извлече ДНК на евентуалния извършител.

Спуснах се по стълбите в мазето, взех лопата, излязох през вратата, откъдето се бях вмъкнал, като я оставих отключена. Тръгнах заднешком през градината, заривайки следите от обувките ми по снега. Спуснах се към Бюдалското езеро. Там къщите са нарядко. Изхвърлих лопатата в контейнер за боклук до автомобилната алея на нова модерна къща. Едва тогава усетих, че ушите ми са измръзнали. Сетих се за вълнената шапка в джоба ми, нахлупих я върху найлоновата и отидох до един от малките пристани. Бях паркирал волвото зад хангарите за лодки. Примижавайки, огледах леда. Значи там някъде ходеха да се къпят две от трите жени в моя живот. Убих съпруга на едната. Странно. Колата беше още топла и запали безпроблемно. Подкарах към „Опгор“. Беше седем и половина и все така се спускаше непрогледен мрак.

Същия следобед съобщиха новината по националното радио. „Мъж е открит мъртъв в дома си в община Ус в Телемарк. Полицията определя като подозрителни обстоятелствата около смъртта му.“

Вестта за кончината на Вилумсен се стовари върху селото по-яростно от чук. Сравнението ми се струва подходящо. Според мен смъртта му шокира хората повече от опожарения хотел, разтърси ги емоционално. Беше обяснимо. Този тарикат, този сноб, този дебелак, този простонароден търговец на стари коли, когото всички възприемаха като вечен, си бе отишъл завинаги. За това се говореше във всеки магазин, във всяко кафене, по всички улици и между четирите стени на всеки дом. Дори подочулите, че ракът го е покосил повторно, изглеждаха покрусени от скръб.

През следващите две нощи спах лошо. Не заради угризения. Наистина се бях опитал да помогна на Вилумсен да се спаси, но как един шахматист да помогне на противника си, след като го е поставил в шах и мат? Просто няма как да стане. Причината за безсънието ми беше друга. Глождеше ме смътно усещане, че съм забравил нещо, че при планиране на убийството не съм съобразил нещо съществено. Просто не ми се удаваше да го конкретизирам.

Едва на третия ден след смъртта на Вилумсен, два дни преди погребението, ми просветна къде се бях издънил.

56

В единайсет преди обяд пред къщи спря Курт Улсен, следван от още две коли. Със столична регистрация.

— Завоят е страшно хлъзгав — отбеляза Курт, когато отвори вратата. Стъпка с крак димящ фас. — Да не си спрягате ледена пързалка?

— Не — отвърнах. — Ръсим с пясък. Това е задължение на общината, но го правим ние.

— Няма да обсъждаме пак този въпрос — отсече Курт Улсен. — Това са Вера Мартинсен и Ярле Сюлесюн от КРИПОС.

Зад Улсен стояха жена в черен панталон и късо яке от същия плат и мъж с външност на пакистанец или индиец.

— Имаме някои питания. Дръпни се да влезем.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — намеси се жената, Мартинсен. — Ако е удобно. Стига да не възразявате, молим да влезем.

Тя погледна Курт. После мен. Усмихна се. Прибрана руса коса, сплетена на плитка, широко лице, широки рамене. Тренира или хандбал, или ски бягане, предположих. Не защото по външния вид на човек можеш да отгатнеш какъв спорт практикува, а защото в Норвегия хандбалът и ски бягането са най-популярните спортове сред жените и имаш по-големи шансове да налучкаш, ако обосновеш предположението си на реалната статистика, а не да се доверяваш на надценената си интуиция. Ей такива щуротии ми се въртяха из главата. Гледайки Мартинсен обаче, осъзнах необходимостта да се стегна. Иначе рискувах да ме схрускат за закуска, както се казва. Нека опитат. И аз се бях подготвил добре.

Влязохме в кухнята, при Карл и Шанън.

— Искаме да говорим и с тримата — подхвана Мартинсен. — Но предпочитаме да ви разпитаме един по един.

— Качете се горе в детската стая — предложих нехайно.

По изражението на Карл разбрах, че е схванал замисъла ми: през кюнеца да подслушат разговора ми с ченгетата, та да синхронизираме показанията си. Нали точно с тази идея отрепетирахме каква версия да представим на полицията при евентуален разпит.

— Кафе? — предложих, след като Карл и Шанън излязоха.

— Не, благодаря — отвърнаха в хор Мартинсен и Сюлесюн, а гласът на Улсен се открои:

— Да.

Налях само на него.