Кралството

— В добавка искам да анулираш дълга на Карл. И да ни отпуснеш нов заем на същата стойност.

— Не мога, Рой.

— Видях екземпляра на Карл. Подписали сте договор за заем. Незабавно накъсваме на парчета и твоето, и неговото копие и подписваме договор за нов заем.

— Не става така, Рой. Договорът е при моя адвокат. Карл сигурно ти е казал, че го подписахме в присъствието на свидетели. Няма как договор да изчезне просто така.

— Като казвам да го накъсаме на парчета, говоря образно. Ето договор за заем, който да замени стария.

Със свободната си ръка запалих нощната лампа. От вътрешния си джоб извадих лист А4 със съответното съдържание и го сложих върху завивката пред Вилумсен.

— Тук пише, че опрощаваш трийсетте милиона, дължими по заема, а дължимата сума е едва две крони. Пише още, че причината доброволно да се откажеш от вземанията си е личният ти съвет към Карл да ореже разходите по застраховката на хотела и затова се смяташ за не по-малко виновен от него за възникналата ситуация. Накратко, неговото нещастие е и твое. Освен това му отпускаш нов заем от трийсет милиона.

Вилумсен поклати енергично глава.

— Не разбираш. Нямам толкова пари. За да отпусна заем на Карл, взех кредит. Не си ли получа парите от него, с мен е свършено. — И продължи със — без майтап — задавен глас: — Всички си мислят, че сега, когато жителите на Ус харчат повече, аз едва ли не рина парите с лопата. Но хората ходят до Конгсбер и Нотуден, за да си купят нова кола, Рой. Не желаят да ги виждат в коли на старо като онези, които предлагам аз.

Двойната гуша, увиснала от яката на раираната пижама, се разтресе леко.

— И въпреки това се налага да подпишеш. — Подадох му химикалка, която си носех от къщи.

Погледът му зашари трескаво по листа. Вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— След като сложиш твоя подпис, ще се погрижим за свидетели и ще впишем дата — обясних.

— Не.

— Не — какво?

— Няма да подпиша. Не ме е страх да умра.

— Но те е страх да не фалираш?

Вилумсен кимна безмълвно и се изсмя.

— Спомняш ли си миналия път, когато се намирахме в същото положение, Рой? Тогава ти казах, че ракът се е завърнал. Излъгах. Сега обаче наистина получих рецидив. Дните ми са преброени. Затова не мога да опростя толкова голям заем, за нов заем — въобще да не говорим. Искам да завещая работещ бизнес на съпругата ми и на другите ми наследници. В момента само това има значение за мен.

Кимнах бавно, за да му покажа, че много внимателно премислям думите му.

— Жалко — казах. — Жалко наистина.

— Да, нали? — Вилумсен ми подаде листовете с анекса, който Карл състави през нощта.

— Определено — отвърнах и не посегнах да взема договора. Извадих си телефона. — Защото тогава ще се наложи да предприемем нещо много по-болезнено.

— При процедурите и манипулациите, които изтърпях, опасявам се, че физическите изтезания няма да ме уплашат, Рой.

Мълчаливо набрах Шанън и отворих FaceTime.

— Ще ме убиеш ли? — попита Вилумсен с интонация, която подчертаваше очевидната идиотщина в това, да убиеш човек, от когото се опитваш да изцедиш пари.

— Не теб. — Взирах се в екрана на телефона.

Там се появи Шанън. Около нея се спускаше мрак, но светлината от камерата се отрази в снега върху заледеното Бюдалско езеро. Шанън говореше с някого извън кадър.

— Имаш ли нещо против да снимам, Рита?

— Не, разбира се — чу се гласът на госпожа Вилумсен.

Шанън завъртя телефона и под ярката светлина от камерата се появи Рита. Беше облечена в кожух, а изпод пухкавата ѝ шапка се подаваше бяла шапка за баня. От устата ѝ се виеше пара, докато подскачаше на място пред квадратна дупка в леда, достатъчно широка човек да се спусне и твърде тясна въпросният човек да опре ръце от двете страни и да се изтегли обратно горе. До дупката лежаха трион за лед и кръгло парче лед, което двете жени бяха отрязали.

— Смятам да убием съпругата ти. — Вдигнах екрана пред очите на Вилумсен. — Поул ме наведе на тази идея.

Изобщо не се съмнявах, че ракът на Вилумсен е рецидивирал. Виждах и болката в очите му, когато осъзна, че има риск да изгуби непрежалимото, онова, което може би обичаше повече от себе си и беше единствената му утеха, защото щеше да го надживее, да живее и заради него. Точно в този момент ми дожаля за Вилумсен. Честно.

— Удавяне — оповестих. — Трагичен инцидент, естествено. Съпругата ти скача в дупката. Цоп. И когато поема нагоре, за да изплува, установява, че дупката я няма. Усеща как ледът отгоре шава и разбира, че дупката е запушена с ледения диск, който преди малко тя и Шанън са отрязали. Рита ще се опита да избута парчето нагоре, но е достатъчно Шанън само да продължи да затиска с крак ледения капак, а съпругата ти, понеже ще ѝ липсва опора за краката, няма как да се оттласне. Ще бъде обградена само от вода. Студена вода.

Вилумсен изхлипа тихо. Доставяше ли ми удоволствие да го измъчвам така? Не, надявам се, защото това би означавало, че съм психопат, а кой желае да е такъв?