Кралството

— Което, твърди той, не струва нищо без хотела.

— Но какво ще спечели, ако ме убие? — Гласът на Карл вече не беше овладян, звучеше по-скоро като вой на прахосмукачка. — Тогава със сигурност няма да си получи парите.

— Няма да умреш ти, Опгор. Поне не и пръв.

Вече се досещах какво предстои. Съмнявах се обаче Карл да предугажда.

— Първа ще е съпругата ти, Опгор.

— Ш… — Карл изяде „а“-то — … нън?

— Сладко име.

— Но това е… убийство.

— Санкцията е реципрочна на твоята задлъжнялост.

— Но два дни! Как според теб и Вилумсен да намеря такава сума за толкова кратко време?

— Не изключвам да ти се наложи да прибегнеш до радикални и дори отчаяни методи. С това се изчерпва мнението ми, господин Опгор.

— А ако не успея…

— Ставаш вдовец и ти отпускаме още два дни с подобно условие.

— Но, Господи, боже мой…

Вече бях на крака. Възможно най-безшумно си нахлузих панталона и пуловера. Така и не чух в подробности какво ще се случи след четири дни, но не беше и нужно.

На пръсти се спуснах по стълбата. Навярно — навярно — щях да успея да нападна датчанина и да го обезвредя, възползвайки се от момента на изненадата. Съмнявах се обаче дали ще се справя. Спомнях си бързите му движения пред бензиностанцията. Пък и съдейки по акустиката, той седеше с лице към вратата и щеше да ме види още при влизането ми.

Напъхах крака в обувките и се измъкнах тихо навън. Студът притисна слепоочията ми. По-разумно беше да заобиколя, да претичам в дъга до хамбара, за да не попадна в полезрението на двамата мъже в кухнята. Не биваше обаче да губя нито секунда, затова реших да се осланям на предположението си, че датчанинът седи с гръб към прозореца. Пръхкавият сняг хрускаше жаловито под бързите ми стъпки. Основната задача на силовия колектор е да сплашва, затова беше логично да очаквам датчанинът да раздуе заплахите си, но от друга страна, изчерпването на темата нямаше как да отнеме дълго време.

Втурнах се в хамбара, развъртях докрай водните кранчета и за по-малко от двайсет секунди напълних две поцинковани кофи. Грабнах дръжките и се понесох тичешком към Козия завой. Водата се плискаше, панталонът ми се намокри. Стигнах до завоя. Оставих едната кофа върху заледената настилка, а другата лиснах напред. Водата потече по твърдия лед, наръсен с пясък. Песъчинките приличаха на зрънца чер пипер, впили се в леда. Водата изглади неравностите, попълни дупките и потече по наклонената към ръба на пропастта ледена покривка. Лиснах водата и от втората кофа. При този як студ водата не разтопи леда. Напротив, образува тънък слой върху леда и започна да попива. Стоях, взирах се в леда и… чух как ягуарът потегля. В същия миг — сякаш някой ги беше синхронизирал — се разнесе далечният бодър звън на църковните камбани от селото. Погледнах към нашата къща. Бялата кола се задаваше. Движеше се бавно, предпазливо. Вероятно на идване се бе изненадал колко лесно е изкачил заледените баири с летните си гуми. Повечето датчани обаче едва ли знаят много за леда. Например че при достатъчно ниски температури повърхността му наподобява шкурка.

Но когато се постопли, да речем при около седем градуса под нулата, същият този лед става като хокейна пързалка.

Не помръднах. Кофите се поклащаха от отпуснатите ми покрай тялото ръце. Зад предното стъкло датчанинът навярно се взираше в мен. Само допусках. Слънчеви очила скриваха тесните като цепки очи, които помнех от бензиностанцията. Колата приближи и отмина. Главите и на двама ни се завъртяха като планети около оста си. Изглежда, помнеше бегло лицето ми. А може би не. Вече е намерил правдоподобно обяснение защо някакъв мъж стои до завоя с две кофи. А може би не. Като че ли бе разбрал всичко, Когато колата внезапно поднесе и той машинално настъпи спирачката. А може би не. Сега и колата се превърна в планета — въртеше се върху леда под съпровода на църковните камбани. Същинска състезателка по фигурно пързаляне. Видях как той отчаяно върти волана. Предните колела с широки летни гуми буксуваха сякаш в опит да се освободят от хватка, но ягуарът, впримчен в капан, бе неуправляем. Колата се завъртя на 180 градуса и полетя заднешком към ръба на завоя. Тогава пак видях ясно лицето на Вилумсеновия главорез: червена планета с малки активни вулкани. Слънчевите очила се бяха свлекли върху носа му, докато той, вдигнал лакти, се мъчеше да овладее колата. Видя ме и престана да се бори с волана. Защото вече наистина беше разбрал. Беше се досетил за какво са ми послужили кофите, бе схванал, че ако се беше досетил веднага, може би незабавен скок от колата би го спасил. Бе проумял, че вече е твърде късно.

Извади пистолет — по рефлекс, предполагам. Автоматична реакция на главорез, на войник. Аз пък, вероятно пак по рефлекс, вдигнах ръка за сбогом. Без да пускам кофата. Чух съвсем глух пукот от купето, когато той дръпна спусъка. Куршумът проби с плющене вдигнатата на сантиметри от ухото ми кофа. Видях дупката от куршума върху предното стъкло на ягуара. Приличаше на роза от скреж. После ягуарът пропадна заднешком в Хюкен.

Притаих дъх.