Кралството

Вилумсен, не ще и дума, мразеше да губи. Същевременно обаче беше и мъж, способен да прецени кога се налага да преглътне една загуба, за да ограничи последствията ѝ. Дали твърдата убеденост на Шанън в прогнозата ѝ не се дължеше на силното ѝ желание да реализира своя проект, на любовта ѝ към непостроения хотел? Всеизвестно е, че любовта ни заслепява. Затова ли и аз се оставих тя да ме убеди в думите си? Не се наемах да предвидя коя от двете противоположни сили — алчност или страх — ще надделее, когато Вилумсен узнае, че хотелът не е застрахован, но най-вероятно Шанън беше права за едно: само той можеше да спаси проекта.

Надвесих се от леглото и погледнах външния термометър. Минус двайсет и пет градуса. Вън не се мяркаше жива душа. Неочаквано се разнесе предупредителен грак на гарван. Значи, нещо се задаваше. Живо или мъртво.

Наострих уши. В къщата не се чуваше нито звук. И внезапно пак станах дете и започнах да си повтарям наум, че чудовища не съществуват. Да се самозалъгвам, че чудовища не съществуват.

Защото на следващия ден едно такова дойде.

Част VI

53

Още със събуждането усетих, че навън е стегнал страшен студ. Показа ми го не толкова температурата в стаята, колкото другите ми сетивни възприятия. Чувах звуците по-ясно, бях по-чувствителен към светлината, а вдишваният въздух, вече със сгъстени молекули, ми се струваше по-живителен.

По скриптенето на снега отвън ми стана ясно, че върви тежък човек. Явно Карл беше станал рано и се канеше да излиза. Открехнах завесата и видях как кадилакът бавно и предпазливо взема Козия завой, въпреки че бяхме посипали заледения асфалт с пясък и той беше станал грапав като шкурка. Влязох в спалнята при Шанън.

Беше затоплена от съня и омайното ѝ възбуждащо ухание ми се стори по-силно от обикновено.

Събудих я с целувка и казах, че разполагаме поне с половин час насаме — дори ако Карл е отишъл само да купи вестник.

— Рой, предупредих те колко е важно да се държим хладнокръвно! — просъска тя. — Излез!

Надигнах се. Тя обаче ме спря.

Беше все едно да излезеш разтреперан от Бюдалското езеро и да легнеш върху напечен от слънцето камък. Едновременно твърдо и меко. Неописуемо блаженство, от което тялото ти пее.

Чувах дъха ѝ в ухото си. Шепнеше ми мръсотии на смесица от баджански, английски и норвежки. Свърши шумно, изопнала тялото си в дъга. Когато на свой ред получих оргазъм, заврях лице във възглавницата, за да не изкрещя право в ухото ѝ, и усетих миризмата на Карл. Просто не можех да я сбъркам. Долових обаче и още нещо. Звук. Дойде от вратата зад нас. Вцепених се.

— Какво има? — попита задъхана Шанън.

Обърнах се към вратата. Стоеше открехната. Навярно по невнимание бях забравил да я затворя. Или? Затаих дъх, чух, че и Шанън направи същото.

Тишина.

Възможно ли беше кадилакът да се е върнал, без да съм го чул? И още как. Аз и Шанън определено не бяхме сдържали виковете си. Погледнах ръчния си часовник — не го бях свалил. Карл беше потеглил преди двайсет и две минути.

— Няма страшно — обърнах се по гръб. Тя се сгуши в мен.

— Барбадос — прошепна в ухото ми.

— Какво?

— Говорихме за Барселона. Но какво ще кажеш за Барбадос?

— Там карат ли бензинки?

— Да, разбира се.

— Тогава дадено.

Целуна ме. Гладкият ѝ силен език търсеше и показваше. Вземаше и даваше. Мамка му, колко се бях пристрастил. Тъкмо се канех пак да вляза в нея, Когато чух боботене на двигател. Кадилакът. Ръцете и погледът ѝ шареха по мен, но аз се изплъзнах, станах от леглото, обух си боксерките и по студеното дюшеме се върнах в детската стая. Легнах на долното легло и се ослушах.

Колата спря пред къщата. Външната врата се отвори.

В коридора Карл изтръска снега от обувките си. Чух как влезе в кухнята.

— Видях колата ти отвън — каза Карл. — Как влезе?

Както лежах, кръвта се смръзна в жилите ми.

— Беше отключено — отговори мъжки глас. Нисък, хриплив. Така звучи човек с увредени гласни струни.

Надигнах се на лакти и разтворих завесите. Ягуарът стоеше паркиран до хамбара, където снегът беше почистен.

— С какво мога да ти бъда полезен? — попита Карл. Овладяно, но напрегнато.

— Изплати се на моя клиент.

— Значи, повикал те е пак заради пожара? Трийсет часа. Бързо реагираш.

— Иска си парите веднага.

— Веднага щом ми изплатят застрахователната премия, ще му платя.

— Няма да получиш никакво обезщетение. Хотелът не е бил застрахован.

— Казва кой?

— Моят клиент си има източници. Условията за заема са нарушени и в такъв случай си длъжен да го изплатиш незабавно. Наясно си, нали, господин Опгор? Добре. Разполагаш с два дни. Или, по друг начин казано, с четирийсет и осем часа, считано от… сега.

— Виж какво…

— При предишното ми посещение ти отправих предупреждение. Трети път няма да има. Камбаната бие сега.

— Камбаната?

— Да. Краят. Смъртта.

Долу се възцари тишина. Представих си ги. Датчанинът с възпалени гнойни пъпки седи до масата. Спокойните движения му придават още по-заплашителен вид. Карл се поти, макар само преди минута да е бил на трийсет градуса под нулата.

— Защо е тази паника? — попита той. — Вилумсен има обезпечение за заема.