Кралството

— Беше невъзможно да определим дали следите са от двамата души, които са влезли, или от един, който е влязъл и излязъл — поясни шефът на пожарната. — Наложи се да действаме според по-лошия сценарий и се опитахме да влезем, за да проверим дали в модулите няма хора. Модулите обаче вече бяха обгърнати в пламъци и беше прекалено горещо.

— Тук не са открити трупове — напомни Улсен. — Но има следи от хора, идвали около полунощ. Следователно не е изключена вероятността от умишлен палеж.

— Умишлен палеж? — едва не извиках аз.

Изненадата ми навярно му изглеждаше твърде пресилена. По една или друга причина Улсен ме измери с изпитателния си полицейски поглед.

— И кой би имал полза от това? — попитах.

— Ами, ти как мислиш, Рой? — отвърна ми с въпрос Курт Улсен. Никак не ми хареса как произнесе името ми.

— Ееех. — Общинският управител кимна към селото, забулено в мъглата, спуснала се над заледеното Бюдалско езеро. — Жителите на Ус ги чака голям шок, като се събудят.

— Затънеш ли до гуша в лайна, нямаш друг избор, освен незабавно да се захванеш да почистиш — обобщих аз.

Другите ме изгледаха, все едно бях казал нещо на латински.

— И така да е, ще бъде почти невъзможно строежът да завърши до края на годината — отбеляза Гилберт. — И затова продажбата на парцели за ваканционни вили ще се отложи.

— Наистина ли? — Погледнах Карл.

Той мълчеше, изглежда, изобщо не ни слушаше. Взираше се с празен поглед в пепелището, а физиономията му ми напомняше на прясно втвърден цимент.

— Споразумението с общината е повече от ясно — въздъхна Гилберт. По начина, по който го изрече, се досетих, че преди минути е казал същата реплика. — Първо хотелът, после вилите. Уви, мнозина в Ус приготвиха тигана, докато рибата беше още в морето, и се обзаведоха с неразумно скъпи коли.

— Добре поне, че хотелът е надлежно застрахован срещу пожар — отбеляза Курт Улсен, гледайки Карл.

Гилберт и шефът на пожарната се усмихнаха едва-едва, сякаш за да отбележат, че това действително е добре, но в момента е мижава утеха.

— Е. — Общинският управител пъхна ръце в джобовете на палтото си в знак, че смята да си върви. — Хубава Нова година.

Улсен и шефът на пожарната завлачиха нозе по неговите следи.

— Така ли е? — попитах тихо, след като двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Кое? Дали Новата година е хубава? — попита Карл с глас на сомнамбул.

— Хотелът има ли пълна застраховка?

Карл извъртя към мен цялото си тяло, сякаш наистина беше залят с цимент.

— И защо, за бога, да няма пълна застраховка? — попита той. Говореше съвсем тихо и бавно. Не беше алкохол. Някакви хапчета ли беше пил?

— А да не би застраховката да е нереално висока?

— Какво имаш предвид?

Усетих как в мен заклокочва гняв. Съзнавах обаче необходимостта да не повишавам глас, преди онези двамата да се качат в колите.

— Имам предвид намека на Курт Улсен, че пожарът е умишлено предизвикан, а хотелът е застрахован за необосновано висока сума. Той те обвини в застрахователна измама, не схвана ли?

— Тоест че аз съм подпалил хотела?

— Ти ли го подпали, Карл?

— И защо ще го правя?

— Хотелът вървеше към пълен провал, разходите превишаваха заложеното в бюджета, но досега ти някак съумяваше да потулиш проблемите. Вероятно това е бил единственият изход. Така поне съселяните ти няма да платят сметката, а ти няма да береш срам. Сега ти се отваря път да започнеш начисто и да построиш хотела както трябва, с качествени материали и свежи средства от застраховката. Виждаш ли, все още има начин да издигнеш паметник на Карл Опгор.

Карл ме гледаше с огромно изумление, сякаш пред очите му бе настъпило феноменално преображение.

— Нима ти, моят роден брат, вярваш, че съм способен на подобно нещо? — Наклони леко глава. — Да, наистина го вярваш. Кажи ми тогава, защо в момента стоя тук и ми иде да си направя харакири? Защо не съм си вкъщи и не гърмя шампанско?

Гледах го. И ми стана ясно. Карл можеше да лъже, но не и да се преструва на наскърбен по убедителен за мен начин.

— Не — прошепнах. — Само това не, Карл.

— Кое?

— Знам, че беше отчаян, че се опитваше максимално да свиеш разходите. Но само не и това.

— Кое? — изрева той с внезапна ярост.

— Застраховката. Не ми казвай, че си спрял да плащаш вноските?

Погледна ме и яростта му се изпари яко дим. Сто на сто беше взел успокоителни.

— Наистина би било страшна простотия — прошепна той. — Да спреш да плащаш застраховката непосредствено преди пожар да унищожи имуществото ти. Защото в такъв случай… — По лицето му бавно се разстла усмивка. Такава усмивка, предполагам, ти отправя надрусан с ЛСД секунди преди да се хвърли от балкона, защото е убеден, че може да лети. — Да, какво всъщност става в такъв случай, Рой?

52