Кралството

Като по даден сигнал скочихме от леглото и изхвръкнахме от стаичката. Отворих входната врата и видяхме как старата пожарна кола се изгубва към селото. Бях я ремонтирал: пикап „GMC“. Общината го беше купила от Въоръжените сили след достойна служба на военно летище. Аргумент за покупката беше, че цената му е сносна, а резервоарът му побира 1500 литра вода. Година по-късно общината го обяви за продан с мотива, че тежкото возило се движи изключително бавно по стръмен терен и ако във високите части на Ус избухне пожар, когато пикапът най-сетне докрета до мястото, хиляда и петстотинте литра няма да има какво да гасят. Досега обаче никой не бе пожелал да купи бавнушкото и пожарната още го използваше.

— Не биваше да разрешават фойерверки в центъра при такова време — отбелязах.

— Пожарът не е в центъра — каза Шанън.

Проследих погледа ѝ. Нагоре, към планината. Към „Опгор“. Небето над имението беше мръсножълто.

— О, мамка му — прошепнах.

Завих с волвото в двора. Шанън ме последва със субаруто.

Под лунната светлина „Опгор“ се издигаше непокътнат, блестящ и леко наклонен на изток. Слязохме от колите. Тръгнах към хамбара, Шанън — към къщата.

В хамбара установих, че Карл е влязъл преди мен и си е взел ските. Грабнах моите плюс чифт щеки и хукнах към къщата. На вратата Шанън ми протегна ботушите. Обух ги, закрепих си ските и поех през гората, към мръсножълтото небе. Вятърът беше отслабнал и снегът не беше засипал следите на Карл. За по-бързо се придвижвах по тях. Духаше вятър, но съвсем слаб, колкото да довява виковете и пукането на огъня още преди да се изкача на възвишението. Превалих хълма и изпитах облекчение, че най-после пред мен се откри гледка към хотела, по-точно към основата и модулите. Облекчение и изумление. Виеше се дим, но не се виждаха пламъци. Навярно вече са потушили огъня, рекох си. Не щеш ли обаче, забелязах огнени отблясъци върху снега зад хотела, по червената каросерия на пожарната кола и по безизразните лица на хората, обърнати към мен. И когато вятърът стихна за миг, зърнах хищните жълти езици навсякъде. Съобразих, че вятърът само временно е погълнал пламъците. Откъм подветрената страна пожарът продължаваше да бушува. Съзрях и откъде идват затрудненията на огнеборците. Пътят и бездруго стигаше само до фасадата на хотела, а понеже снегът не беше почистен, пожарната кола не можеше да стигне дори дотам. Макар и докрай размотан, маркучът не беше достатъчно дълъг, за да минат от задната страна на хотела и да насочат водната струя с гръб към вятъра. Въпреки че бяха усилили струята максимално, насрещният вятър я разпръскваше и тя обливаше огнеборците като дъжд.

Намирах се на стотина метра, а усещах зноя от пожара. Сред огнеборците различих лицето на Карл, плувнало в пот и вода от маркуча. Тогава осъзнах, че положението е безнадеждно. Че всичко е изгубено.

51

Първият ден от годината настъпи със сива дрезгавина.

Околният пейзаж изглеждаше безличен, с размити очертания. Потеглих от автосервиза към хотела — или по-скоро към пепелището — и за миг ме обзе чувството, че съм объркал пътя — това изобщо не беше теренът, познат ми като петте ми пръста, а непозната територия, чужда планета.

Пристигнах на мястото. Карл и още трима мъже стояха пред димящите черни развалини на нещо, планувано да се превърне в гордостта на селото. Което все още можеше да се превърне в гордостта на селото, но не и в рамките на тази година. Черни, овъглени дървени останки стърчаха към небето като назидателно вдигнати показалци и сякаш казваха на нас, на тях, на някого каква огромна грешка е да строиш спа хотел посред голи планински чукари; влиза в конфликт с природата, предизвиква злите сили.

Слязох от колата. Тримата мъже бяха ленсман Курт Улсен, общинският управител Вос Гилберт и началникът на пожарната, някой си Адлер, който, когато не даваше дежурства в пожарната, работеше като инженер към общината. Нямам представа дали млъкнаха, защото се появих аз, или просто и бездруго бяха приключили с обмяната на хипотези.

— Е? — попитах. — Някакви предположения?

— Намериха останки от новогодишна ракета — обади се Карл съвсем тихо. Едва го чух. Погледът му беше зареян някъде много, много далеч.

— Да — потвърди Курт Улсен. Държеше цигарата си с два пръста, прислонена към дланта, като часови на нощен караул. — Възможно е, разбира се, вятърът да е довял ракетата и тя да е подпалила хотела.

Разбира се, дрън-дрън. Съдейки по акцента върху „възможно“, ленсманът по-скоро не вярваше особено в тази версия.

— Но? — подканих го да продължи.

Курт Улсен сви рамене.

— Но началникът на пожарната команда казва, че когато пристигнали, видели към хотела да водят два полузасипани отпечатъка от стъпки. При този вятър сто на сто са оставени малко преди да дойде пожарната.